Откраднах заглавието. Ще ти се извиня, но не съжалявам... защото имам нужда да напиша това, което говорихме вчера.
Извинявай.
Магията днес я нямаше. Дали сълзите от снощи я бяха измили – не знам. Или тя просто отсъстваше сама по себе си... Но спомените бяха там – зад всеки ъгъл прииждаха, от тъмните кътчета надничаха, във въздуха витаеха. Като парфюмът му... попил в стените, в масите, в столовете. Завладяващ, улавящ, приклещващ... задушаващ! Болезнено напомнящ... Напомнящ за хапещия януарски студ, за пътеката зад блока, за шала, миришещ на него, за болен ум, отровен с тази миризма. Викащ далечното минало, търсещ пролетите сълзи, призоваващ все още помнени споделени мигове, потънали в черни сенки. Всички онези пъти, в които аз тичах по каменистата пътека и се препъвах, и падах, и ставах, за да падна отново, а той на дървото, подпрял се, стоеше... и дъждът от него бягаше. И през тази сива перелина от цигарен дим, образът му въплъти се, а очите му дори за миг не срещнаха моите. Гласът му чух и безразлична останах. Цигареният дим все по-гъст ставаше и носеше аромата му, а аз само се надявах да успея да изляза от стаята преди да стане непоносимо.
И стари рани се отвориха. Не си го обичала достатъчно каза ми. Винаги съм обичала повече себе си... за разлика от него. Но вече късно е... Боля ни... и още ни боли... и винаги ще ни боли. За болката никога няма да е късно, защото успяхме да се отровим... а лек няма. И всеки път, когато в очите му погледна, тази отрова във вените ми ще се разпространява и безмилостно миналото ще ми напомня, егоизма, сълзите, забравата, мъглата. Защото в мъгла живеех, в отдавна отминал блян, в болезнени мечти, в ненужни мисли, а присъствието му, топлината му, Любовта му, думите му ме караха да забравя собственото си нещастие. Той беше прекалено зависим, за да стои далеч от мен, а аз бях прекалено егоистична, за да стоя далеч от него. Но вече късно е... Сега ми останаха само неизречените, но чути думи, само спомените. Пътеките, алеите, пейките. И сковаващият страх. Страх да не го нараня отново. Страх да не постъпя отново грешно. Страх да не го боли. Страх да не ме боли. Отново. Но вече късно е...
Той отново, и отново, и отново пие отровата, чуждата, от устните й.
Аз отново, и отново, и отново ще пия отровата от устните му, чуждите.
Не бях аз! Сърцето беше...
То каза ми да обичам онзи. То каза ми да се отдам. То предаде се. То разби се.
То позволи да бъде събрано отново. То позволи да го съшият с чуждите сълзи. То грижеше се за себе си на първо място.
То възкръсна. То сега иска да обича отново...
Любовта е отрова, но защо сме готови да я пием отново, и отново, и отново?
Любовта е отрова, но от устните твои, ще я пия отново, и отново, и отново.
