Знаеш ли какво ми се прави? Обича ми се. Ама ми се обича едно такова диво и необуздано. Обича ми се разрушаващо, а после съграждащо. Обича ми се без да искам нищо в замяна. Искам да давам, но не държа да взимам. Искам да получавам. Имам нужда да кажа Обичам те, имам нужда да го чуя. Онази нужда, която те изпълва, която те кара да се усмихнеш при мисълта, че я удовлетворяваш. Просто съм тук... и обичам. Тук, където отдавна не съм била. Тук, под цъфналата череша, тук, с лилавия шал, тук, със слънчеви очила на главата и очи, вперени към небето. И отдавна не съм била толкова чиста, токова истинска, толкова празна и готова да бъда запълнена. Защото един глас отново беше свободен и щастлив. Защото едни очи отново срещаха моите. Защото същите тези очи се учудиха от моята искрена усмивка и я харесаха... може би. Защото този смях огласяше душите ни. Защото тази неземна обърканост ме изпълни. Защото онези притеснения бяха споделени, а нуждите каза ни. Защото сега съм по-освободена от всякога, за да мога да обичам!
Да - става тъй понякога,
Любовта уморява,
но пламъкът в телата ни
винаги побеждава!
Ей, по-живи сме от всякога
и не сме по-различни!
Ей, истински, както никога
пак съм тук и обичам!
И обичам...
И дори ако раздялата
наистина е малка смърт,
значи че за нас сега
пак ще започне Любовта!
