И си на ръба.
Знаеш какво имам предвид.
Не ме гледай с тези очи.
И когато си там,
На ръба имам предвид,
Усещаш как тази граница,
Която е била отрова за цялото ти съществуване,
Изведнъж е изчезнала.
А всички те са зад теб.
И те тласкат все по-напред...
Към ръба.
А долу чуваш само ужасния звук от разбиващите се вълни...
Или може би мечти.
Защо ти е да кацаш?
За да се хвърлиш от някоя скала?
По-добре не спирай –
Избягай!
И си на ръба.
Знаеш какво имам предвид.
И броиш отново.
До много.
И гледаш.
И чакаш.
И те е яд на себе си,
Защото още се надяваш.
И правиш необмислени неща и вярваш в измислици.
А може би не вярваш дори.
Защото си изгубил способността да си човек.
И си се превърнал повече в птица.
А някой там крилата ти е отскубнал.
И раменете ти крехки е наранил.
Разкървавил.
И цялото море е попило мириса на твоята кръв.
А ти броиш,
Без да осъзнаваш, че кървиш.
Че изчезваш.
До безброй...
А след безброй...
Пак до много.
И повтаряш –
До много и до безброй,
До безброй и до много.
И после... той не идва.
Не всеки те изтегля от дълбините,
От фунията.
Дали ще те погълне?
Не...
Защото ти си още горе...
На ръба...
Броиш.
И няма да скочиш...
Няма и да се върнеш.
...
До безброй веднъж.
До безброй два пъти.
...
До безброй безброй пъти.
...
И си на ръба.
Знаеш какво имам предвид...
