Имало едно време едно момиченце, на което любимото му време било късно вечерта – когато било тихо и спокойно, а то е само. Тогава се отнасяло и мечтаело така, както мечтае малко дете. Това момиченце пораснало и се превърнало в прекрасна млада госпожица, но не изоставило този свой навик – да заспива с мечта в душата си. Тогава дошъл един магьосник от далечни, непознати земи и й направил магия. Отнел й всичките мечти и я оставил празна и безчувствена към случващото се около нея. Минали се дни и нощи, госпожицата станала принцеса на кралството си, но все още била толкова апатична към всичко, заобикалящо я. Принцове от далечни земи идвали, за да опитат да й върнат живота, но никой не успявал. Тогава един ден се появил един младеж, който продавал цветя. Отбил се в двореца с надеждата търговията му да потръгне. Принцесата се запознала с него, помирисала цветята му и магията била развалена – тя отново започнала да чувства. Но младежът си тръгнал, продължил по пътя си, за да продава красивите, магически цветя. Принцесата сякаш се преродила, радвала се на всеки слънчев лъч, на всяка капка роса, на всяко облаче, плуващо в небосклона, но все още не можела да започне да мечтае... Отминавали минутите, надпреварвали се часовете, изтърколили се месеците. В една звездна нощ, дори без да се усети, принцесата лежала, с широко отворени очи, в топлото си легло, и наблюдавала тавана. В този момент се сепнала, скочила от леглото развълнувана... и осъзнала, че мечтае отново. Усетила зародилата се, една единствена, все още малка и крехка мечта в душата си...
Усетила ли си колко различни, и в същото време, аналогични са историите ни? Аз пък искам мечтите ми да се съберат в една. И успях да ги събера! Ще използвам твоята метафора: усещам ръката все по-близо...
