Еми, ето! Заповядайте.
Вчера си мислех за вас. От много време насам не ми се беше случвало да си легна в десет или десет и половина, но вчера стана. И не можах да заспя. И си мислех. В главата ми изникна моментът, в който ви видях седнали на първия чин – напълно различни една от друга. Едната с широка шепнеща усмивка за това какво се случва в главата й, другата с игриви очи, искрящи при всяка една дума, която произнася, стрелкащи хората около нея, впечатлявайки със своята мекота или скрита, почти неуловима неприязън. Едната все така спокойна и тиха, достойна и красива, а другата все така разговаряща, дори караща се, прекрасна и изгаряща. И се замислих... как съм можела да ви обърквам! Как съм можела да не ви различавам! Та вие сте индивиди, личности. Толкова различни и толкова еднакви. Различни една от друга до толкова, до колкото и от мен. Еднакви една с друга до толкова, до колкото и с мен. Копнеещи и желаещи. Споделящи и криещи. Пазейки тайните си от другите, криейки ги в себе си. А след време отваряте това забравено чекмедже и откривате всички онези свой лица, избледнели от времето, но оставили следа. Танцуващи и пеещи. Крещящи и викащи. Усмихвайки ми се, плачейки.... Което ме подсеща, че не сме си говорили за сълзите. Греещи и тлеещи. Надяващи се, вярващи!
Нали?
