Въздъхна и затвори очи. Подпря глава на дланите си. След малко се отпусна върху масата. Усети силната светлина от настолната лампа през клепачите си и светът й засия в червено. Нямаше сили да се изправи. Или може би желание?... Остана така, неподвижна, няколко минути. После вдигна глава и отново се подпря, а уморените й очи започнаха да блуждаят някъде навън. Прозорецът беше обрисуван със схеми, знаци и стрелки, така че беше трудно да се види света навън, отвъд стаята и отвъд главата й. Стана от стола, изгаси лампата и пусна любимата си плоча. Не харесваше дисковете, нито mp3-ките. Легна на пода, музиката засвири и тя се отпусна. Позволи на песента да я отведе някъде много далеч. Пречисти главата си от всякакви мисли. Изгони от тялото си всякакви чувства. Пренесе се месеци назад, а дали не бяха часове, или дори години, в един прекрасен спомен...
Беше седнала на пода до стената, срещу него, докато той свиреше. Похвали го, а той се изчерви и смотолеви нещо. Каза му да продължи... и той продължи. Продължи да натиска с нежните си пръсти клавишите на старото дървено пиано. Не говореха. Не се поглеждаха. Той беше изключително съсредоточен, а тя изключително отнесена, поглъщайки жадно всяка една нота. Помоли го за още... Навън отдавна се беше стъмнило, но тя продължаваше да слуша неговата душа, седнала на пода в празния бял хол, където бяха само двамата и пианото. Тя изживяваше някакъв свой блян, когато музиката спря, и бавно света около нея започна да се завръща. Той седна и я прегърна. Все още със затворени очи, тя отпусна глава на рамото му и усети аромата му – онзи така силен и запомнящ се парфюм. Продължиха да мълчат. Единственият звук беше от минаващите отвън коли. Той я целуна по главата. Обожаваше мириса на ванилия, на който ухаеше косата й. Останаха заедно цяла нощ, все така на пода, завити с няколко одеяла, мислейки за (не)възможното бъдеще. Дни, дори месеци, след това тя продължаваше да усеща аромата му по себе си, пропит в дрехите й, кожата й, съзнанието й...
На врата се звънна и острият звук я изтръгна от летаргията, в която беше изпаднала. Малко замаяна, отвори вратата и го видя да стой там, пред нея... Момчето със своите детски очи и наивна усмивка се беше върнало за дозата си любов.
Обичай, докато е време.
А може би аз?
Илюзия.
Или пък защото сянката на онзи петък се прокрадва в деня ми, издебва ме, когато съм сама, за да ми припомни, че 21ви не беше с нищо по-необикновен, но всъщност много по-различен.
Мой спомен ли?
Не.
Е, почти... само пианото.
Мое желание ли?
Не.
Просто художествена измислица.
Той ли е момчето с детски очи и наивна усмивка?
Не.
Аз съм. Момичето с наивни очи и детска усмивка.
Може би това, че така и не се почувствах разбрана, дори чута. Може би това, че така и не усетих топлината и нежността. Може би това, че те... може би.. липсват там. Може би това, че не ги търсех, където трябва. Може би там беше много студено. Може би това, че сега ми е слънчево, че съм усмихната, че има хора, които крият в джоба си по една усмивка за мен, ако аз загубя своята в суетата на града.
За тези хора, които ме пратиха sms в 7.15ч, за да ми пожелаят успех и за онези хора, които специално ми се обадиха да ме попитат как е минало, които всъщност бяха те двамата. Вие двамата! И за онези другите, които се интересуваха, и които ми помагаха. Благодаря!
Това е важното тук – тези хора! Не онези по-горе...
Добре, че е блогът, за да мога да крещя, моля, пея, смея, говоря, споделям и да си мисля, че съм разбрана. Но май въобще не им е тук мястото...
На думите.
