Посветено на хората, които пазят спомените си, за да им се радват; които са тези, които са били и ще бъдат; които грабват мига, за да ги отведе там, където трябва да са; които се страхуват и го признават; които обичат да плачат и плачат, защото не могат да не обичат; за празните и пълните; за познатите и непознатите...
И така, от тогава, даже много преди това, аз се научих да живея с романтичната маска на живота, с влюбените очи на хората, които се разминават с мен, със самотните снежинки, които умират върху нежните и топли лица на млади и изпълнени с живот момичета, вперили очи в небето, чакащи следващото чудо да се случи. И искам да разбера дали онова, което ти ми каза, когато искаше да ме успокоиш, подпряла глава на твоето рамо, сълзите ми, които съм неспособна да спра, ти събираш в шепите си, ритъмът на сърцето ти, който усещам с всяка една частица от мен, дали тези думи не бяха поредната лъжа, прокраднала се в моето ежедневие. Чувствата, които се опитват да избягат и скрият, отслабнат и заличат, а аз със все сили се държа за тънката нишка, останала ми от тях, преплитайки я в моята собствена душа и в сърцата на тези около мен. Пътищата, така страшни и ветровити, носещи студения дъх на самотата, сковаващия страх от болката, разпиляват косите ми, минават през мен и оставят ледената си целувка върху спокойно затворените ми очи. Целият този водовъртеж, който така неумолимо върти всеки един от нас, без да ни позволява да се откъснем от него, да изживеем на суша поне един миг от животите ни, който ни среща един с друг, а после – разделя, който преплита съдбите ни, а после жестоко разкъсва тази връзка, отнасяйки и по едно парченце от нас. Всички тези звезди и мечти, които нахлуват в съня ми без да съм ги поканила и продължават да ме преследват със своята нежност, искреност, необичайност и летливост, дори и след като успея да се изтръгна от вътрешността на съзнанието ми.
