...
Вместо това аз заобиколих микробуса.
- Здравей.
Рижия скочи на крака, неподготвен, с онази своя усмивка, която грее като слънце. Но после се опомни и отново стана предпазлив.
- Ако търсиш Тиери, няма го.
- Знам – казах аз.
Усмивката му се върна.
- Виж... –започнах аз.
Но той разпери ръце и аз се намерих в прегръдките му точно, както преди, с глава на рамото му и топлото му ухание, ясно доловимо сред миризмите на дърво, лак и пот, обгърна и двама ни като одеяло.
- Да влезем. Ти трепериш.
...
- И какво търсиш тук? – попита той. – Наглеждаш работниците?(ама че въпрос, помислих си аз. Какво да ти кажа? Че съм тук, заради онази тайна извивка точно над ключицата ти, която така добре пасва на челото ми? Или защото знам не само любимите ти бонбони, а и всяка подробност, всяка частица от теб? Че на лявото си рамо имаш татуиран плъх, който все се преструвах, че не харесвам? Че косата ти е с цвят на недозряла чушка и на невен, че дребните рисунки на Розет толкова ми напомнят за нещата, които правиш от дърво и камък, че понякога ме боли да я гледам и да мисля , че тя не те познава...
Една целувка щеше само да влоши нещата. И аз го целунах – леко, няколко пъти, по цялото лице, - свалих шапката му и своето палто, намерих устните му с такова непоносимо облекчение...
В първите минути бях сляпа, лишена от всякаква мисъл. Съществуваше единствено устата ми, единственото истинско нещо бяха ръцете ми върху кожата му. Всичко друго в мен беше въображаемо и оживяваше от докосването му, постепенно, като земята под топящ се сняг. И аз го целунах отново като насън, застанала насред празната стая, пропита с мирис на масло и дървени стружки, цялата в бели платнища, издути като платна на кораб...
Някъде надълбоко в съзнанието ми се въртеше мисълта, че това нарушава предварителния план, че неимоверна ще усложни всичко. Но не можех да спра. Толкова дълго бях чакала. И сега...
Вместо това аз заобиколих микробуса.
- Здравей.
Рижия скочи на крака, неподготвен, с онази своя усмивка, която грее като слънце. Но после се опомни и отново стана предпазлив.
- Ако търсиш Тиери, няма го.
- Знам – казах аз.
Усмивката му се върна.
- Виж... –започнах аз.
Но той разпери ръце и аз се намерих в прегръдките му точно, както преди, с глава на рамото му и топлото му ухание, ясно доловимо сред миризмите на дърво, лак и пот, обгърна и двама ни като одеяло.
- Да влезем. Ти трепериш.
...
- И какво търсиш тук? – попита той. – Наглеждаш работниците?(ама че въпрос, помислих си аз. Какво да ти кажа? Че съм тук, заради онази тайна извивка точно над ключицата ти, която така добре пасва на челото ми? Или защото знам не само любимите ти бонбони, а и всяка подробност, всяка частица от теб? Че на лявото си рамо имаш татуиран плъх, който все се преструвах, че не харесвам? Че косата ти е с цвят на недозряла чушка и на невен, че дребните рисунки на Розет толкова ми напомнят за нещата, които правиш от дърво и камък, че понякога ме боли да я гледам и да мисля , че тя не те познава...
Една целувка щеше само да влоши нещата. И аз го целунах – леко, няколко пъти, по цялото лице, - свалих шапката му и своето палто, намерих устните му с такова непоносимо облекчение...
В първите минути бях сляпа, лишена от всякаква мисъл. Съществуваше единствено устата ми, единственото истинско нещо бяха ръцете ми върху кожата му. Всичко друго в мен беше въображаемо и оживяваше от докосването му, постепенно, като земята под топящ се сняг. И аз го целунах отново като насън, застанала насред празната стая, пропита с мирис на масло и дървени стружки, цялата в бели платнища, издути като платна на кораб...
Някъде надълбоко в съзнанието ми се въртеше мисълта, че това нарушава предварителния план, че неимоверна ще усложни всичко. Но не можех да спра. Толкова дълго бях чакала. И сега...
“Бонбонени Обувки”
Джоан Харис
