За какво ти e да знаеш къде си?
За какво ти е да знаеш каква си?
Аз пък толкова се доближих до себе си, че се отдалечих от всички други. Та дори и от мечтите ми. Те останаха някъде там назад, погълнати от думите на някоя песен, отвлечени в очите на някой, който с времето се превръща в никой, а те - в чужди. А тук надничат чужди очи в моята душа и търсят остатък от тях - мечтите, но намират само една, събрала в себе си останалите.
Помисли и ми отговори за какво ти е да знаеш пътя си, когато още не си стигнала до кръстопът? Защо искаш да чуеш нечии гласове като все още си погълната от тишината?
И си мисля, че разбрах и последното, което така плахо написа, а знам, че искаш да крещиш и да говориш. И просто не мога да разбера защо се скиташ и събираш сълзите и виковете в себе си, а не разкъсаш въпросното небе с тях, за да освободиш вселената си да направиш ново небе.
И на мен ми липсва небето, и поляната под него, заедно с умивката, а човекът е тук отново, почти-излекуван и почти-щастлив, а аз искам онова минало, въпреки че знам, че историята ще се повтори. И то точно, защото ми липсва по-различното синьо! Ама няма да стане, защото не искам нови дни с вина, стигат ми предишните. Стигат ми тези, които сега си втълпявам и прозират в дните ми като далечно отражение, но аз не мога да вляза там, за да видя така ли е или не.
Утре си е утре. Да! Ще го има. Ти не можеш да го контролираш. То ще дойде. Заради него, ще се чувстваш така, както ще се чувстваш. И утре след утре ще дойде. И пак. И до безкрай. Защо да те е страх от това утре? Все едно да те е страх от това днес. Еми идва... и после си отива. И оставя някъде в теб, някъде в мен по една следа, по една драскотина, по една мисъл, която не ти дава да заспиш вечерта, по една лъжа, която кара те да се страхуваш, по едни очи, които копнеят за твоите мечти, по една прегръдка, която е просмукана от спомени.
Аз съм "егоист" и говоря за себе си. А ти каква ИСКАШ да си?
Казах ли, че вчера аз миришех на него много дълго време...
