Черно-белият понеделник

Така както си мислех да пиша за хората и вещите, плановете се промениха.
Изумявам се от силата на внушението. Това, че си мислех за зеления суитчър като вещ, видях снимка, където го имаше, обгърна ме чувство на сломяваща тъга и притежателят му ми се включи. Събуди се онази злобната в мен, която иска да го накара да страда, да плаче, да крещи, да се гърчи и да ме моли, за да разбере на мен какво ми беше толкова месеци наред. Потиснах я. Затворих я в клетка, много надълбоко, и само чувах яростните й викове и тропания по вратата на моята душа. След по-малко от десет минути с разговора беше свършено, тъй като не съм от желязо, за да позволявам издевателства върху мен.
За сметка на това сега си говоря с една от моите морски мечти. Беше трудно, но успях да го отворя към мен. Жалко, че не успях и на живо да го сторя. Просто той е от онези особените май. Приятно е да си говорим. Напомня за морето, щракането на клавиатурата му звучи като разбиването на вълните.
А относно вещите... тези вещи, които са по-специални. Зеленият суитчър, черната (според мен тъмно-синя) връхна дреха, черната шапка, заедно със черно-сиво-белия шал... всички тези неща... някак си променят притежажелите им... правят ги по-различни... или може би просто, защото са ми наистина любими, всички те и още много други.