Искам да кажа на момичето от долния випуск, което е там в момента и пише за себе си... в първо лице,
Да се радва за онези ръце, които й помагат да полети.
Да ги държи до себе си.
Да не ги пуска.
Да им помага, когато се изплъзват, отдалечават от нея.
Да продължава да ги държи там... близо до сърцето си.
Защото по-трудно е сам да полетиш.
Друго е да знаеш, че ако тръгнеш да падаш, някой долу ще те хване.
А теб ще те хванат!
Сега за теб!
Ти ме познаваш.
Днес няколко пъти
През главата ми мина онзи разговор...
Който може би сме водили не веднъж...
Как си?
Добре.
Не си.
Може и така да е.
Какво ти е?
Не знам.
Знаеш.
Може би знам.
.......
Но ти знаеше. Винаги знаеше.
И продължавам да си мисля,
Че още знаеш.
Че очите не лъжат.
За последен път –
Защо ти си онзи,
Който трябва да е там за мен ли?
Защото намерих в теб вяра.
Доверие.
Спокойствие.
И знам, че вече си бил.
И успя.
Въпреки това, че аз не ти вярвах,
Ти успя да направиш така,
Че да ти повярвам.
Въпреки това,
Че аз не ти споделях,
Ти успя да направиш така,
Че да не мога да изтърпя и един ден
Без да го споделя с теб.
Ето за това
Трябва да си там за мен.
А ако искаш и аз ще съм там...
За теб.
Не че съм си отивала някога.
И.........
Не може да си забравил.
Защото, ако си.... значи не си този,
За когото те мисля.
Значи си ме излътал и ти.
Но не може да е така...
Прекалена много ти вярвам,
За да ме лъжеш..........
Просто не може...
Ти не можеш.
А за мен...
На мен ми липсва....
Онова от петъка.
Тръпката.
Очите.
Усмивките.
Пеперудите.
Припомниха ми го... далечно и глухо.
И все пак спомнено.
Пак за момичето –
От теб взех идеята, малко несъзнателно.
Или много осъзнато...
Извинявай.
Пак за теб....
И пак за мен...
За нея...
Теб...
И мен...
И нея...
И теб...
Мен.........
....
....
....
А за него ли...?
Еми... и без него живея.
И без него мечтая.
И без него чувам смеха.
И без него виждам.
И без него усещам.
Просто късно го разбрах...
