Не за онзи, който ми помогна да стана, когато нямах желание дори да отворя очи. Точно онзи, който се разпадаше малко по малко, докато ме събираше парче по парче.
Няма и да е за онзи, който пресича улицата в онзи суитчър и както винаги не вижда какво се случва покрай него и кой се опитва да остави следа в живота му.
Не е и за старите приятели.
И за сегашните не е.
И за бъдещите не е.
Не са и неизречени думи, предназначени да бъдат чути, но останали беззвучни.
Този си е за мен. Само за мен.
За това как днес пътувах в рейса и слушах музика, която или ме разплаква, или ме прави отнесена и вярваща още по-силно в романтиката. Днес беше вторият случай.
За това как в същия този рейс ме обгърна онзи аромат. Не. Не онзи. Ароматът на собствения ми парфюм. Ароматът, към който съм привикнала и обикновено не усещам. Освен в тези ситуации. И се задушавам. Защото ме връхлитат спомени. Повече, отколкото мога да поема. Повече, отколкото мога да понеса.
За това как днес това беше един от онези невероятни часове по испански. За онези сълзи, които бяха там от смях. За онази болка в корема и недостиг на въздух. От смях, смях и пак СМЯХ. За дядото от съчинението, за моите кецове, за тези на Вики.
За това, че се засякохме, а бях почти сигурна, че няма да бъде един “благодатен четвъртък”.
За онзи престорен поглед, високомерна походка, самодоволна усмивка. Така само доказваш колко ниско си.
За тези 3 часа с братовчед ми. За досадата от чакането, но и смеха в чакалнята. Глупостите, които изговорихме и напълнихме главите на онези другите там. И телефонното обаждане...! Което ме зарадва... просто защото отдавна не ми се беше случвало.
“17... Няма да ти кажа... Вили... Белия блок... 5... Няма... Не разваляй детето... Хаха, ще я взема ”
Просто, защото си говорихме и се смяхме, а аз го обичам толкова много!
За тези неща беше.
