“I love you more than I should
So much more than is good for me”
Some sunsets ago…
Всъщност, права е. Музиката. Онези песни, които ме изправят на крака, когато съм паднала и които запазват усмивката ми в летния ден. Онова, че времето лети... че времето, може би, лекува. Романтиката и тъгата.
Обаче онова гласче дълбоко в мен продължава да пита... Дори и цветето да увехне накрая, не трябва ли и то да е усетило топлия полъх на пролетта? Просто защото когато нещо не се получи и разочарованието те превземе, трябва да има нещо, което да те върне отново...
Обичам историите, които слушам по време на залеза... Обичам да се взирам в огненото слънце... и да слушам песента на света. Казват, че залезите са за самотниците... Но по-самотно е да си тръгнеш и да няма кой да те изпрати. А аз не искам слънцето да е самотно. И мога да гледам залеза с часове... въпреки че той трае няколко минути. Да се слея с цветовете...
И ми стана тъжно по онзи начин, когато знаеш, че това не е било достатъчно и искаш още... дори и малко, само да се почувстваш по-добре. Но си оставаш неудовлетворен.
И не мога да намеря думи да кажа това, което искам... затова ще ви го споделя по време на залеза. Ще ви нашепна, че едно момиче искаше някой различен, че това момиче искаше нещо различно, но не го получи... че това момиче търсеше надежда, която обаче намери... че това момиче запази романтиката в душата си, въпреки опитите на злото да й я отнеме... и накрая се изправи пред едни от най-големите си страхове... и се пребори... и нови кошмари изплуваха от тъмнината, и нови мечти създаде душата й. А вие попитайте за края на историята, защото днес залезът свърши.
*...Просто наистина много.
И аз. Съжалявам.*
