Днеска беше хубаво.
Така каза и вчера.
Защото и вчера беше хубаво.
Беше магическо. Първо дърветата, тишината, която изчезваше в детския смях. Докато днес точно обратното. Суматохата, целият този шум, в който самите ние се губехме. Все още ли сме деца?
Естествено. Винаги ще бъдем. Поне докато всеки изгрев предвещава нов ден, а всеки залез е все тъй уникален и носи по някой забравен спомен.
Знаеш ли какво си мислех?! Как преекспонираме всичко. Чувствата, ситуациите, себе си дори...
Нашата любов е най-изпепеляваща. В същото време нашата омраза е най-разрушаваща. Винаги всичко наше е най.
Как след поредния хубав ден си казваме, че това е бил най-хубавият ден от живота ни. А ако погледнем календара, ще видим, че вече имаме поне 15 най-хубави дни само за този месец.
Не мислиш ли, че така е по-интересно? Имам предвид, отколкото да поставяме всяко събитие в различни колонки, озаглавени с 1, 2, 3.......... и така нататък. Всеки път да се опитваш да прецениш реално, и да се чудиш дали не си объркала, и непрекъснато да сравняваш.
Днес е десятка, нали?
Да. И вторникът беше 10. И утре ще е 10. И така.. всеки ден. Какво мислиш за всичко сега? Просто като се обърнеш назад? Или погледнеш напред? Просто като се огледаш.
Че не може да бъде по-истинско, по-весело, по-болезнено, по-лудо или по-скучно. Е, може би може, но едва ли ще бъде.
Това имам предвид. Най е.
Дали ще го позная, ако го видя?
Да. Ако не, той със сигурност ще те познае.
Хехе, винаги най, нали?? Хм... Исках да те питам...
Недей.
Защо?
Защото, ако го изречеш, значи наистина се съмняваш.
