Чудя се дали ти е познат онзи страх, когато осъзнаваш, че нещата ти се изплъзват? Че вече не си ти този, от който зависят чувствата ти... Че неусетно някой е откраднал сърцето ти, душата ти, страховете ти, мечтите ти, усмивките ти.
И ти се нуждаеш точно от този някой, за да живееш... защото иначе си просто един от многото в чакалнята на живота, който чака да дойде и неговия ред... един от онези, които не знаят дали изобщо имат причина да са там.
И го стискаш в ръцете си и отказваш да признаеш, че контролът над самият теб ти се е изплъзнал... като шепа пясък.
Ядосвал ли си се, че се загубваш, само защото си наивен... само защото вярваш в приказките?
Влюбвал ли си се до толкова, че да жертваш себе си, да подариш съдбата си, да повериш щастието си в нечии чужди ръце?
Чувствал ли си се загубен в тъмнината на незнанието и неразбирането, когато единственото нещо, което искаш е да видиш светлината... която също принадлежи на този някой?
Страшно е да знаеш, че си зависим от притежателя на чувствата ти, но дали не е по-страшно да няма кой да ти ги открадне...........
