- Усети ли дъждът? Това бяха моите сълзи.
- А ти видя ли слънцето? Това беше моята усмивка.
Точно като вече забравените летни дни, когато дъждът ръмеше, а смехът се носеше изпод козирката.
Седнали на пейката пред входа – говорейки, споделяйки, спомняйки си... И капките докосваха горещата земя и веднага изчезваха. Толкова краткотрайни, нежни... А когато слънцето изгря – сякаш специално за нас, заблестя само в нашите очи..., тогава хилядите капчици се превърнаха в падащи звезди. Милион и едно желания... А музиката докосваше душата ми.
