Най-сладките череши

И си говорихме за миналото.
Поредната топла лятна нощ, улицата вече празна, и само гласове, долитащи от отворените прозорци.
А ние, както едно време, си стояхме и си говорехме със спомените. И всичко сякаш се появи отново.
Интрижките, които въртяхме, копнежите, за които изгаряхме, работите, за които сме си говорили... всичко, всички ние.
Как се викахме, как си звъняхме по телефоните, как си пишехме историики, как всичко беше толкова по-хубаво от сега, толкова по-просто.
А колко ми липсват пейките с насядали хора, а как ми липсват гласовете им, усмивките им. Въобще как ми липсват самите те.
Разговорите на стълбите, лепенките, снимките.
Как ми липсват изцепките, шегите, сондата, колата.
И си припомнихме разговорите – за рождения ден, за купона, за лилавия вибратор.
И сякаш пак държах любовното писмо и го четях.
Ох, как искам пак да сме пред входа, да чуя гласа, които ми казва: “Хайде пак, Вилиии!” и да берем череши. Това бяха най-сладките череши.
И гривничката... мънистата, от която все още са в портмонето ми. Мъниста, които ми напомнят за няколко невероятни лета.
А какви бяхме ние с теб тогава. Какво ни вълнуваше, от какво се впечатлявахме... Въобще как виждахме света.......... Малко по-наивни, и определено по-малко романтични. Поне аз....
А да не говорим за пръстена на раздора.
И една година мълчание, една година разминаване. А после – денонощно заедно.
Ау ау ау ... как искам пак на пейката пред Д вход...