И стоях на стълбите, небето беше посивяло... и изведнъж светкавица, последвана от гръм, а капките започнаха да падат по-бавно и аз бях изгубена... за част от секундата равна на минута и повече в моя свят. И после небето продължи да трака, капките продължиха да се надбягват...
Центърът, оживен както винаги, компания, приказки, щуротийки, музичка – бум!... Листата се завъртяха в кръг, подканени от вятъра, усетих текста отново по познатия начин и се загубих в празните мисли, като в едно голямо нищо. Чувство на безтегловност, лекота... летиш през времето, извън границите на видимото.
Ох, и не съм вярвала, че ще го кажа, но ми липсва шумът на снежинките. Но не това, което носят, до другата зима то ще е изчезнало, самите те... И как ми се иска да сме те и аз, да танцувам, докато те пеят...
