За всички, които ще кажат, че това няма нищо общо с тях.
За болката... Болката, с която в даден момент свикваме и се превръща в удоволствие. Болката, която може да ни отведе в светове, непознати до сега. Светове, притежаващи невероятно очарование. Болката, която се таи във всеки един от нас. Болката, която ни иска, която ние искаме, която притежава невероятна притегателна сила. Защото колкото и невероятно да звучи, всеки човек се стреми точно към нея, дори и да не го осъзнава. Защото всеки се страхува да бъде щастлив. Всеки крие в себе си дозата съмнение, че може да се разочарова от собствените си копнежи. Всеки се страхува да се раздели със мечтите си и да ги осъществи в реалния свят. Намираме си оправдания да не ги преследваме – първо сме прекалено млади, после нова работа, после семейство, а накрая вече е късно за впускане в търсене на непознатото. И ни боли. През цялото това време ни боли и ние се оплакваме от тази болка, която сами сме си причинили. Винаги избираме по-трудния път като се залъгваме, че накрая ще ни чака по-хубава награда, винаги се стремим към по-недостъпния човек, носейки в сърцата си мисълта, че той е перфектен. А може би перфектното е пред нас и ни чака... но ние сме опиянени от болката и не го виждаме.
И във всеки един поглед, всеки един жест намирам причина да вярвам.
