И все се криеш, все бързаш, за да не те навали.
Прескачаш локвите, отваряш чадъра, слагаш качулката, криеш се под близкия навес.
За да не те навали.
А да те навали е толкова хубаво!
Сам си в парка, няма шум, няма хора, няма други живи същества. Ти и дъждът.
Разхождаш се и спираш за миг, защото красотата те удря право в лицето.
Никога до сега не си го виждал и най-вероятно няма и да го видиш такова отново.
Спокойно, омиротворено. Само дъждът бушува и се излива.
Сваляш чадъра, скачаш в локвата, поглеждаш нагоре и се усмихваш.
И се чувстваш като принцеса - кокетка с чадърче, която стъпва през пръсти с малки крачки.
