Искам да дойда и да застана пред теб. Бавно да обвия ръце около врата ти и да почна да стискам. Докато тялото ти не започне конвулсивно да се тресе.
Искам да дойда и да застана над теб. С ноктите си искам да ти избода очите. Да ги изчопля от очните ти ябълки. После да ги хвърля в прахта.
Искам да дойда и да седна в теб. Искам да хвана главата ти и да те накарам да ме слушаш. Няма да ти позволя да мръднеш. Нито едно мускулче на хилавото ти тяло. Няма да ти позволя да мигнеш. Очите ти да изсъхнат, докато гледаш мен. Ушите ти да започнат да кървят от думите ми.
Ето това искам!
Да ти кажа, че си неблагодарник, използвач. Че си гнида. Човек не може да разбере, че си жив. Не може да разбере, че си там. И си живее. И се смее. Тогава ти се излюпваш. Впиваш се в кожата му и започваш да заразяваш кръвта му. Пускаш вътре гадната си отрова. Минаваш по цялото тяло и се вливаш във всички вени, във всички артерии, всички капиляри. И кръвта става черна.
Не искам да те виждам. И толкова ми е мъчно, че стигнах до тук. Че не искам да стъпвам там. Че дори не искам да помирисвам онзи спарен въздух. Че ме отблъскваш с всяка една твоя пора.
А някога обичах това там. Обичах онези тях. Дори обичах теб. И тогава слънцето спря да огрява помещението. Единствено студените луминесцентни лампи даваха някаква светлина. Тогава те си тръгнаха - разпръснаха се по света. А ти се оказа един облак. И вътре нямаше нищо - само студенина и влага. Мръсна.
На 14 ноември моят свят официално престана да бъде твоя. Преди няколко дни вашият свят официално престана да бъде моя.
А сега в такава красота живея, че не знам дали няма да прогори клепачите ми, затворя ли очи..
