Аз светове за теб рушах,
след това за мен отново ти изграждаше ги.
За теб умирах
и пак за теб се раждах,
а ти въздигаше ме
и отново погребваше ме.
До мен лежеше и на небето,
и под земята,
но най-вече в леглото беше.
Теб насън те целувах и наяве бълнувах,
теб разболявах и след това лекувах.
Мен спасяваше и огряваше,
мен държеше и не пускаше.
Нас, мили мой, нас бяхме!
Светове за теб рушах,
а ти вселена ми беше.
В очите ти можех с часове да се оглеждам
и моите страсти една след друга да ти дарявам.
Чувствата ми взе, след това мечтите открадна,
в сънищата влезе и любовта ми откъсна.
Във ваза стъклена до леглото си я постави
и нощи цели не спеше, а съзерцаваше нея.
Аз, тиха, на възглавницата ти, до теб седях и мислех си
очи от нея кога ще извърнеш и мен ще погледнеш
как празна и бяла мен остави – без теб, без нея.
Нощите минаваха, дните също и само двамата останахме –
тя увяхна.
Тогава ти обърна се и проговори,
но аз не те видях, нито чух те –
слухът ми беше взел, а очите аз ти ги бях подарила.
Ти до мен легна и те целунах, помня,
косата ти дълго галих, тогава времето спря.
Не те пуснах сам да отлетиш и на полета си свой те взех.
Сега с устни в устните и очи в очите пътуваме,
но светове за нас не останаха,
само вселена празна.
