И какво става, когато всъщност... ами, вече не ти пука, може би? Понеже си просто една, която е там... и нищо повече. И точно в този момент осъзнаваш, че... си обаче еднаТА на друго място – там, където влизаш, и теб гледат. И тогава е толкова по-друго... защото ти пука много за тях – за онези хора, които просто обичаш. А тях ги има, съществуват, и се появяват... като едни прелестни усмивки в очите ти. И толкова е хубаво, когато тичаш към плажа, викаш и се смееш във водата, а дрехите са полепнали по тялото ти и си с тях... когато студено е и звездите светят по-силно, а вълните шумно се разбиват, тогава те до теб са и те прегръщат тихо... когато диво е и танцуваш, и пот телата ви облива... пак тогава е и когато сутрин на палачинки мирише и от смях дъх не можете да си поемете... когато звукът на падаща вода те омагьосва и ти ги повличаш със себе си в прекрасността... а клубът блести, телата копнеят, ръцете докосват, устните се смеят, либидото крещи... тогава е прекрасно да съм с вас!... и още на много места, в много моменти, с много от вас – спомени в сърцето си пазя, с вас ги създадох. Тогава просто вече е толкова различно, частичка от тях в себе си имаш, усещания нови, прелести, вълнения, ветрове и пориви, а за копнежите просто малко са ми думите да говоря. Няма край, както и начало няма. Има само топлина, само тела, и така нататък...
