... а юли беше вторият май, казваше Вени. А тя ми липсва... Вени, липсваш ми! Имаше едни среднощни разходки, които трябваше да ти разкажа, едни отминали моменти, едни неосъществени възможности, едни страсти, едни прегръдки, които исках да ти опиша, една сласт, в която да те потопя – имах да говоря този юли. Минава юли, Вени, минава. И като те видя, няма да ти ги разкажа, защото ще съм ги забравила вече.
Не съм разказвала, спрях да разказвам, спрях. А сега искам, но не мога. Далеч е, толкова далеч. Толкова привидно е, толкова повърхностно. Дълбочина няма. Рея се... в плиткото на очите. И опитвам, а не мога. За смеха не мога – а толкова обичам така да се смея, диво. И за сближаването. Изблиците. Приятното прекарване. Топлотата. Мирисът на алкохол. Запотените тела. Виковете. Смеха! Толкова исках да разкажа... да легна обратно на дивана, главата си на масата да подпра, завита в 100 одеяла и да говоря дълго за това. Не успях. От себе си не успях да го изсмуча, нито на лист хартия да го изпиша. А то много беше. Онези малките неща... които те разтърсват, от които дъх не можеш да си поемеш. Когато си плакал, а небето прегръща и тя ръката ти държи и говори, разказва ти. Другата споделя, че отново не може да го преживее, а ти просто стоиш и слушаш. И когато свърши, вече отдавна плачеш... защото помниш чувството. Скъпо е. Най-скъпото. И се радваш, че е до теб и плачеш спокойно, тихо, но се задушаваш... и не можеш да дишаш. Небето е там, отгоре, красиво е, виждаш падаща звезда и червеното рисува в съзнанието ти, а сълзите по страните ти се стичат. И най-сладко е, когато не можеш да понесеш емоциите си и просто плачеш. И тичаш, и бързаш, и гледаш, и се радваш, и обичаш. После сядаш изтощена и наблюдаваш, с жестове единствено общуваш, едвам. И за миг сякаш истинско е, нормално. Толкова е червено и царствено, оперно някак. Имаш дългите разговори, откровеността я усещаш. Потапяш се в диващината и дивак друг до себе си откриваш. Дали не е хубаво?... Хубаво е. И имаш близостта си, имаш усамотението, топлотата имаш, отново звездите имаш, и гърба ти в студения камък опрян, надеждите имаш и тайнствеността споделяш, тихо съня пазиш и докосванията вардиш. Дерзаеш в плътната тъмнина нощта никога да не свършва и времето спираш. Обичаш да обичаш, а когато обичаш, си най-обичан и на пороя в прегръдката, в утробата на планината, се отпускаш единствен.
Тогава всичко продължава и отново пътуваш в светове различни и откриваш прекрасност една особена. Прекрасност в слама свита и ретро мирис във въздуха застоял. Когато преди това отново в онзи свят си бил, пак нечия за миг, и пак те е взел и в себе си те е скрил и на теб се е отдал, и си го направила щастлив. Тогава дълъг е пътя към дома, още по-дълъг е мига, в които очите опитват да се затворят, но дъхът негов не им го позволява. И така се ражда красотата, когато високо над света си, когато слънцето в очите ти препича. И така се връщаш и отиваш, част от любовта си й даваш,и знаеш, че единствена тя ще бъде тази, която до това ще се е докоснала, и единствена ще го разбере, както ти, защото си й го подарила, а не е било откраднато... и така.
Хубав месец беше юли... и все още е. Добри резултати имаше. Харесва ми! Обичам Ви!
