Леснозапалима винаги съм била. Достатъчно е до мен да си и лек полъх косите ти да разроши. Очите си към мен да вдигнеш и ръце да разтвориш смутено. Пръстите ти с нежността си да крещят и силует на стегнатото ти тяло да бленувам. Тогава не можеш да ме укротиш и вечно дива оставам, нахвърлям се и нападам, целувам и разкъсвам, единствен за мен те взимам. Тогава очите ми затваряш и силен ме придърпваш, прегоряла в ръцете ти се отпускам, а ти единствен мен контролираш, с думи не, с ласки.
Тогава също единствена страстта съществува – без сълзи, без изневери, без проклятия и недоверие. Имам те за мене само, в мига самотен, откраднат от времето с една целувка сладка. Нищо не можеш да кажеш. Сам не можеш да се противопоставиш. Слаб си, като мен, и молиш за още, и тичаш, и взимаш, и се опияняваш.
Като че свръх доза употребяваш. Почваш да трепериш. Пребледняваш. Дишането ти учестено става. Виждам как тялото ти под ръцете ми се тресе. Тогава върху мен се отпускаш и уязвим се оставяш да те пазя, или веднъж завинаги, омаломощен от страстта, да те отвлека при мен и повече никога да не те върна на света. Тогава в една райска градина с мен оставаш и се чудиш как може живота толкова прекрасен да бъде... как може ръцете толкова ненаситни да ги чувстваш... устните възможно ли е винаги жадни да са. И райската светлина ли гори в теб или това са дяволски пламъци, които те обгръщат. Но мен от ръцете си не можеш да пуснеш, не можеш...
