Светът бяга.
Реалността се изкривява.
Изгубвам я. Изплъзва ми се. Изпускам я...
Едно правя, впускам се, живея!
Леле, колко ми харесва този живот!
Още да прегръщам понякога, малко се плаша обаче. Страхувам се да целувам, когато ми се целува... но повече викам, повече се смея. По-шумна съм. А аз тиха никога не съм била... не знам защо някои все такава ме виждат.
И живея сякаш краден живот. Откраднат от самата мен някак. Не знам как точно.
Като че техните очи и ръце ме въздигат всеки път, когато съм с тях. А дори нищо не знам, нищо не говорим, не разказваме за себе си толкова... обаче когато са близо, съм си вкъщи.
Като че усмивките и сълзите от старите ленти, много стари ми се виждат. Вчера споменах името му, понеже преди две години наистина бях с него, така случайно. Та той ме обичаше! А аз колко го обичах... само аз си знаех.
А сега... всичко е толкова ново, но близко, толкова страшно, но приятно, толкова рисковано, но сигурно. Като че мога да се кача при него и просто да го целуна, просто да го имам. Като че вярвам, че мога да го направя!
Целият този хаос, в който се въведохме един друг... е ужасно приятен. И ми е хубаво. И не боли... все още.
И се чудя, с всеки ден се чудя, с всеки час, който настъпва... като че мога да го реша предварително, като че плановете се изпълват.
А то просто искам да го видя, да ме види, да поживеем!
Не знам какво да очаквам. Не знам да очаквам ли нещо въобще.
Тя, със сините си очи, е отново тук. За дълго. Лятото ще е нейно. И мое. Наше.
А утре е нашият ден. Мислех си, че... и други ще има. Не мога да повярвам.
Винаги съм ходела там, винаги съм ги гледала, винаги съм им се радвала... по театри, читалища, клубове. Сцени, сцени и пак сцени. А всяка една е толкова специална!
И те ще са с нас. Всичките ми те накуп. Да ги обичам, да ги целувам, да им се радвам, да ме усмихват.
Ох, колко привързана умея да бъда!.........
Утре е нашата нощ – с топъл шоколад и пържени картофи, и хиляди думи.
А толкова имам да разказвам! Толкова са хубави дните ми! Толкова е прекрасно да е май!
И толкова силно се моля да имам и своя юни... да го сътворя в нашия юни.
Вълшебен е центъра на София, когато го огрява обедното слънце. Сградите са като от едно време, мистични, крият любовните истории, на които са били свидетели, случили се по тротоарите малко след залез слънце. Дондуков е приказен, една от пресечките му е приятнострашна, страхотна, тиха и невидима – обгръща ме непознато чувство като мина покрай нея, като видя вратата, облепена с плакати, през която влязох онази сряда. Жълтите павета отразяват светлината в очите ни... така както се разхождахме. А Народният театър е най-възхитителната гледка, на която една романтична душа може да се наслади... Докато Раковски е най-подходящата улица, по която един артист в сърцето си може да се разхожда в един прекрасен слънчев майски ден.
И утре е нашият ден – нашето броене, нашите истории, нашите усмивки, нашите танци, нашите думи, нашите емоции, нашите вълнения, нашите копнежи, нашата любов, нашето доверие. Моето и на тях другите... и те всички ще са с мен. Утре.
