Приятнострашно е, когато си край мен...
и когато се усмихваш.
Имам чувството, че ме познаваш...
а и че аз те познавам. Поне така говоря...
Научих се усмивката ти да изпълва вечерите ми.
Някак по-хубаво ми е, когато знам, че...
ще те видя. И че ще ме погледнеш с цялата топлота,
която се крие в очите ти.
А те имат един особен блясък... не знам дали са ти го казвали... хората,
че грееш.
Онзи ден, когато беше до мен,
наистина изгубих думите си,
заедно с мислите си,
с дъха си...
Останаха ми единствено сетивата,
чрез които те попивам
целият!
Когато чух песента, видях теб,
но това не беше нищо неочаквано,
напротив.
Слънце, зелено,
за мен ти си зелен,
трева, много музика. Аз и ти, облечени в бяло,
ти с риза, аз с рокля.
Лято е, или късна пролет,
по-скоро късна пролет. Наблизо има улични музиканти,
а ние танцуваме, боси,
и тичаме, и се въртим, и се смеем.
По детски.
Не повече, само толкова.
Или пък дори съм сама, знам ли... но сякаш ми се иска да съм с теб,
и нашите разговори до безкрай.
Ти си моят недоизживян миг,
в момента те пиша и разкривам,
в момента те опитвам... малко по малко –
първо с очите си, после с усмивката си,
след това с гласа си, а по-късно и с кожата си...
Приятнострашно е, когато си пред мен
и ме прегръщаш,
приближаваш се и ме целуваш,
наболата ти брада драска кожата ми : )
Оставяш следите си върху мен.
В нощта косите ми разпиляват твоя парфюм по света.
А когато се прибера... сякаш до мен си още.
Приятнострашно е, когато си представя колко цветове
разпръскваме един около друг.
Сякаш иска всеки другия свой да го направи
и накрая една дъга се получава,
под която сме двамата,
в бяло,
и е късна пролет,
и пръскачките работят, но въпреки това ние сме на поляната.
Знаеш ли... мокри сме,
но ти се смееш и това кара
времето да спре,
за да мога да ти се наслаждавам
един безкраен миг.
Когато си помисля,
че ти си моята безразсъдна авантюра,
ме обхваща едно чувство...
приятнострашно такова.
Да ме караш да се срамувам и свенливо да свеждам очи,
когато не отделяш поглед,
и когато седнеш и говориш тихо, когато усмивка се чете в гласа ти,
като че аз мога да съм тази, на чието рамо
ще положиш глава, и тихо да й говориш,
да ме караш способна да се чувствам
за теб да се грижа,
тогава... ми става приятнострашно.
Ти не си, няма и да бъдеш,
моята неизживяна мечта,
напротив! – моят недоизживян миг
ще те правя,
защото те започнах,
една февруарска вечер,
поканих те на моят бал с маски,
в моята градина те допуснах
и моят водопад оцветих в твоите цветове –
жълт, с тъмно сини краски сякаш, преливащ към пурпурно и много зелено –
единствено за теб,
а ти прие,
хвана ме за ръка и ме завъртя...
в един танц.
Приятнострашно е, когато съм до теб.
Приятнострашно е, когато си до мен.
