Купих си бижута. Като за мен. Крещящи името ми. И стилът ми.
Намерих си късметче – 5 стотинки. Пред къщата на едно от най-сладките кучета, които съм срещала.
Видях я. Случайно. Прелестна. Лъчезарна. Съмечтателка. Случайно – и това го направи два пъти по-красиво... защото няма нищо случайно.
С няколко думи – уж хубав ден, хубава вечер... ама не баш!
Отменили й постановката. Тесен салон. Черна сцена. Прекалено близо – страшноблизо.
Странен текст. Мой думи. Но тя не го разбра като мен. Други се смееха, когато трябваше да плачат. А аз се познах в един безплътен образ. Познах и него. Болеше. Изплаших се. Малко.
Той беше хубав. Чаровен. Романтичен. Отнесен. Мъжествено детски в усмивката си. Но нещастен. Или изплашен. Или проблемен. Или... не знам – не наред.
Говорих си много с тях двете. Стана ми хубаво. Вгледах се в очите му. На снимка. Стана ми хубаво.
Кога ли ще го видя... не пак... отново?
