Познавам му гласа. Когато го чуя и разбирам.
Веднага.
Тогава... вече, не се сдържам – нито думите, нито реакциите.
Голяма съм. Не е нужно да мълча.
Разбира и той – че ме изнервя, че ме дразни. Не съм длъжна да крия.
Не е длъжен и да не го прави.
Констатира. Да.
И какво от това?
Нямам нищо против, разбира се. Далече е – да прави, каквото иска.
Но да не ми говори така. Хубавото е, че му го казвам.
И може би от уважение... не е редно, но не ми пука.
По-добре ми е.
Ядосана не съм. Нито разочарована. Приемам го. Отговарям просто.
