Скапана съм – и физически, и психически... и емоционално.
Изтощена съм – и физически, и психически... и емоционално.
Обичам водовъртежи, обичам стихии, обичам аз да съм стихийна, да съм пламенна, огнена... и разумна, и влюбена (хареса ми начина, по който ми го е написал – типично негово е / но сам не го осъзнава), просто обичам да съм такава... буйна. Животинското обичам – и животинското държание, и животинското движение, и животинските емоции. Обичам да съм дива.
Миналата сряда... миналата ли беше?... танцувах – с часове, и после продължих – цяла нощ! Не както аз мога обаче, не както аз обичам. Умората и разочарованието бяха убили... потушили огъня в мен... поне докато не чух Carry out, не видях празния дансинг и грейналото й лице пред мен. Тогава и онова, не толкова дивото, колкото чисто егоистично чувство ме удари – това, че мен искаха да гледат, а пък и те го правеха, той също.
А той ми писа... туко що – сети се за мен, представи си! Иска ме до него... явно да му танцувам... цяла нощ. Мислех си... какво би се случило, ако го видя да влиза, ако дойде и ме прегърне, ако ми каже, че иска да му потанцувам, понеже... нали обичал да ме гледа, нали очите си не можел да свали от мен.... а после – погледнела ли съм го, очите ми пронизвали са го били... да бе! Може би в началото, когато още колко дива съм, не беше видял. Та мислех си... какво ли щеше да стане – и тогава видях, че... щях да се радвам той да е там, да ме хване за ръката и да ме прибере при себе си, много далеч от другия.
Снощи, баба каза ми, че съм се била смяла много. Насън. Попита ме какво съм сънувала, а аз не можах да си спомня.
А днес казах го като него, както и по-горе.
След 8 часа... мислите ми са не само разпилени, думите ми са не само объркани, цялата съм разпиляна, и душата ми е объркана. Мислех си как за няколко минути ли бяха, часове ли ги наричаш, се страхувах, плаках, карах, а после се смях... как лежах на пода и просто гледах тавана... беше хубаво. А сега си говоря с него... Лелееее, нереален ми е – но нали това е той, моят Джейк, болката ли, физическата имам предвид, пречи на сетивата ми... не знам. Но той от скоро отново много е тук, боли го и мен търси – а аз обещала съм му да съм му пристан, когато има нужда. И винаги ще го правя! Докато той го иска...
И така... много имам да пиша, много искам да разказвам. И за сините й очи искам, за това, че я чаках повече от час, просто за да поговоря с нея, просто за да послушам гласа й. Искам да пресъздавам разговорите, които провеждам, за да не ги забравя, тези разговори, който от 2 часа ме разсейват и не ми дават мира да допиша поста. Това, че описвам колко много го обичам... може и обич чак не, колкото благодарност, че ми отвори очите и ми помогна отново да прогледна. Много сляпа бях. И направи света ми много по-хубав. Говориха ми, че съжалявали, че е далеч, но аз далеч не съжалявам. толкова близък беше, че беше и е съвсем нормално да не продължава да е тук. Говори ми тя как я е бил разбъркал и как от някой да я подреди имала нужда – да я уравновеси допълних. Аз пък нямам. Такава объркана ми е много по-добре, много по-подредена се чувствам, когато косите ми са разпилени от вятъра. Когато студът сковава челюстта ми, но ние продължаваме да се разхождаме в парка и да говорим. Ето тези неща ме радват... отдавна не ги бях чувствала, по-скоро усещала. Още по-отдавна не бях писала... нито пък бях разказвала за това как съм – без метафори, без метаморфози.
И не можах да го допиша вчера... отказах се, когато се разговорихме и призова усмивката ми, за да заспя спокойна. Сега довършвам, слушам психарската песен... леле, колко е дива!
Исках да разкажа на Отнесена за вчера, много имах да й говоря – за оранжевите, черните и зелени чорапки, за това, че танцувахме нещо различно съвсем спокойни, като че си бяхме вкъщи и за това колко много се смяхме... отдавна не се бях лигавила толкова, така чисто... да се смея просто. Необуздано.
Но няма да разкажа... нямам сили сега да говоря с нея, пък и губи се това, че че не знам иска ли да бъде прочетена.
Беше... хубаво.
А днес грее слънце.
Нина, обичам те!
