Че сестра не е била, не мога да кажа.
Може би преди беше.
Лъжа...
Беше. Беше сестра, когато ме разхождаше наляво-надясно, беше и когато правеше неща, които не й бяха приятни, но ги правеше, заради мен.
Но не по сестрински – не е криела това, че не й е приятно.
Е, бях малка... много съм разбирала. Нали в повечето случаи получавах това, което исках.
И не че не я обичам, или не съм я обичала... или пък, че преди съм я обичала повече от сега...
Винаги много съм я обичала. И сега много я обичам. Просто не я харесвам.
Може би тук е грешката, че пораснах.... и че не ми харесва това, което е тя. А преди исках да съм като нея.
Но и тя сякаш не ме харесва. Някак си по би й прилегнало да говори с някоя фръцла по цял ден за дрехи... а с мен – да слуша за изкуство ли? Да бе... нея това не я вълнува.
Показва развълнувана снимки на хотел, връх на лукса, “подтискащ лукс”. Приличаше ми на болница, на нещо студено и чуждо – прекалено бяло, прекалено отсечени фигури, прекалено нереално. Мечта й било. Искала това лято там да е.
По дяволите – със сигурност предпочитам хостел в Амстердам или малко хотелче в жилищна сграда в Лондон. И ще съм по една седмица и на двете места, вместо една единствена в онази нереална, утопична и невероятно симетрична обстановка.
А те понякога толкова си приличат... че и на двете ми идва да им оскубя косите. Много не зачитат и много се мислят за вечно прави.
И съжалявам... съжалявам, че не мога да отида и да се сгуша в прегръдката й. Искам да видя само нея, без всички други, да сме само двете и да си говорим. Защото много си приличаме... и много я харесвам. Тиха е... външно, а вътрешно е неконтролируема – като мен. Или по-точно – аз като нея.
А това, че не я харесвам... ми не съжалявам, имам право на избор. Имам и право да се сърдя и да съм им бясна, че не зачитат отминалото ми детство. Но... направеното вече, не може да се върне. Поне да подхождаха към нещата с нужното уважение. Това е първата причина.
Втората е тази, че тя е от онези... онези, от които аз не искам да ставам и ревностно се пазя, защото... не мога да изцапам себе си да съм такава. Или пък такава, каквато тя е била. Не искам! Не че не може да стане някога.
И другото, което ме боли, че за някакви пикли знае много и се интересува, а мен се сеща да ме пита седмици преди изпитите. И това, че само знае да дава мнение, необосновано, разбира се.
За това не я харесвам. Но иначе много я обичам. А дали усеща?
Ами, да... май усеща. И какво ли си казва – хм, пубертет... гадни малки хлапета – типично в неин стил. Даже я чувам, и се прави, че не й пука, и дефакто... не й пука.
Но това ще мине... дали когато ми отмине пубертета... или пък когато се изградя като личност. Поне щрихите да отбележа.
Но си мисля, че вече съм го направила, и от там идва проблема. Жалко, защото я обичам.
А туко виж се доближа да нея... може би като отмине напрежението и всичко ще е наред.
Но другото, което е... нито веднъж не ме е питала аз в тази зала какво правя.
А те двамата – те дойдоха на първото ми състезание. Наистина... не ги видях, но бяха там. Дори снима, дори се вълнуваха. И после говорихме, и обсъждахме, и слушаха... и двамата, и помагаха. Кой както може...
Дори и другият ме е питал, дори се е интересувал и е слушал, докато съм му разказвала.
Да я нарека повърхностна ли...? Не мисля, прекалено грубо е... работата е там, че...
просто това са онези малки неща, които ти скапват
и без това не-особено-не-скапания ден.
