Мислиш, че ми пука за това колко прекрасен можеш да бъдеш ли? Та аз мога да съм 100 пъти по-прекрасна от теб, даже 101. Можеш да изкушаваш ли... за Бога – та нали аз измислих думата изкушение и й придавам смисъл. Нали аз съм тази, която е в главата ти, когато заспиваш и не защото си толкова чист и възвишен, а защото се поддаваш на желанието. А желанието съм аз. Мислиш, че си някой си Дон Жуан ли? Момче, не знаеш колко грешиш. Дали ако не бях аз, за да те нарека моят Жуан, ти щеше да имаш смелостта да се наречеш сам Дон. В грешка си, мили мой. Грешиш, че си мислиш, че ти контролираш, а конците ти от моите пръсти се движат. Кукла си, прекрасен, но си моята кукла.
Отдавна не съм ти писала. Знаеш... сам те бях оставила, да се скиташ. А ти даже не се скиташе... ти под прозореца ми стоеше и ме чакаше... да те погледна. Ами ето – поглеждам те. Гледам те. Отдавна не съм ти говорила, но и ти отдавна не си спал в ръцете ми... до онази вечер. Тогава беше много нежен. Бях забравила какво е да те имам. А помниш ли как преди заспивахме заедно, лице в лице, както в една песен се пееше. И ти беше като малко дете, а аз обичах да чета сънищата ти по трептенията на миглите ти. Обичах, да... и още обичам. Но винаги ме е било страх да заспивам до теб, защото знаех, че като се събудя, ще си си отишъл.
И картини на красотата не съм рисувала, и песни на любовта не съм пяла... а и няма да пея, няма и да рисувам. Безличен много те направих... защото все аз те оцветявам... но това е защото... толкова много обичам да ми миришеш на водни боички. Обичам и когато пръстите ти са изцапани с боя. Обичам, когато ме погалиш, и цветни следи по мен оставяш. Но аз много неща обичам и много неща смятам за прекрасни... неща, които няма да ти описвам сега. Ти си моите 7 секунди... онези 7 секунди от онази песен, защото винаги си толкова кратък, и толкова тайнствен. Много си, момче, но аз съм повече. Може и секунда да не трая дори, а ти цели 7 – омръзваш. Някак си черно-бяла съм, не сива – черно-бяла... и твоите цветни следи странно стоят върху мен. Или пък красиво...
Опитва се да ме окраде, прекрасен, времето се опитва да ме окраде. И не само то... но това е друга тема. Иска да ми вземе малкото, което си ми дал. А то не е толкова малко, просто в сравнение с другите, ти бледнееш. Взе ми Отнесена, а ти я създаде... много ми липсва. Но не искам да ми я връща, не се карай с него, заради нея... не я харесвах, просто я обичах – беше прекалено спокойна и тиха, меланхолична малко, но не и апатична. И сънищата ми открадна, с всяка нощ по едно бурканче от етажерката ми крадеше... едно единствено успях да спася – онова слънчевото. Спомените ми краде, кара ме очите ти да забравям и отделни краски на мигове само ми оставя... Някакви нощи вече не помня, разговори, които сме водили, ми се губят, допири забравям, усещания.
Но както и да е – това не те прави по-велик... това, че копнея някакви такива неща да обрисувам, за да мога да не забравя никога. Колкото и да ми се усмихваш, мили мой, да ме накараш да те обичам няма да успееш – колкото... толкова. Няма и да те моля, и мили мой няма да те наричам вече, или може би поне не мой, или мили... заедно, защото някак си на друг ми напомняш. А и колкото да си лош, пак по-добър си. Ех, обичах те, прекрасен... Обичах и начина, по който ме караше да пиша, толкова нежен беше (двусмислие ли? – и двамата). А и още те обичам – нищо, че никой не ме чува вече и не чете между редовете. Те далеч не разбират, ама нали аз се разбирам, а и ти – великият. Отговориха ми вчера, че пукало им, че съм атеист, те пък били ЕГОИСТи... и ти си един егоист, втори като теб няма, понеже много неща нарочно правиш, много неща нарочно събуждаш. И пак с мен играеш такъв... като че си мислиш, че можеш да ме биеш. Еми не, baby, защото аз много те имам вече. Ама няма как – бог си и това трябва да ти се признае. А аз дълго време в твоя храм прекарвах. Леле, колко те боготворях. Жертвоприношения близо бях да правя. И тогава колко те молих... колко те молих да те имам, а ти само ме осветяваше с твоята свещена топлота. А това като че в друг живот беше, да... после аз станах богиня. Лоша шега изиграха ти свещите, които караше ме да паля, молитвите, които караше ме да шепна за теб... научиха ме как божествена, колкото теб да бъда... че и по-силна, по-прекрасна някак... казах ти, че и 101 пъти по-прекрасна. Излязох от храма ти и свой собствен олтар си направих. А като гледам... ти май от трона на небето си слезе и дойде мен да обожествяваш. И няма да крия колко приятно ми е да те гледам, коленичил пред мен, говорейки колко искаш ме, как цениш ме, колко вдъхновявам те... И дали свалих един Бог от небето, или той ме качи на своя трон?... не зная.
