Дон Жуан ли се наричаш? Като любовника на всички времена ли се изживяваш? Или пък може би аз давам ти името Жуан, а ти сам от мен крадеш титлата Дон...?
Аз ще ти разкажа за този мой Жуан... или може би онзи мой Жуан.
Той има прекрасни очи... може би най-прекрасните очи, които някога си виждала. Не, не са необичайни, нито си менят цвета според светлината, нито пък са по-красиви, ако е облечен в определ цвят... те винаги са обикновени, но много прекрасни. Дори не знам какъв цвят са. Някога, когато го погледнех, бяха сини. Сини като моето небе. Дълго го гледах, дълго не мигах. Минути не, нито часове, само миг, или пък мигове – безкрайни мигове. Виждах с периферното си зрение как се сменят сезоните, а пред мен беше само моето небе... но аз мигнах. Аз мигнах и това, което остана бяха кристалите по устните ми... и една мигла, негова, беше останала някога в косата ми.
Моят Жуан се опитва да ме научи на Любов... а аз от своя страна се опитвам да го науча на вярност. Този мой Жуан далеч не е Дон, нито пък ще бъде... а аз – далеч не съм... жена за Жуан, а още по-малко пък за някой си Дон. На Любов той мен не може да научи, който и да е той... без значение дали се описва като очарование на греха или изпепеляваща страст. Аз съм изкушението, той е само вдъхновение. Вдъхновение, което се ражда, за да създаде чрез своята съзидателна сила греха, през погледа на две очи – изкусителни очи. Този мой Жуан рисува себе си с похотта, а аз съм сянката в картините му, аз съм еротичният привкус. Той демонично ме привлича в ръцете си, до кожата му, върху тялото му, обгръща ме с изгарящата си похот и с восък върху моето голо тяло думите свои пише, а аз скрито го привличам, съблазнително го прелъстявам и връх на страстта или чувствата, сама не зная, давам.
Онзи мой Жуан е измамен, в своята милейди иска да ме превърне, а аз само едно име съм в неговата уста. Безсилен е моят Жуан, защото мен чака с думи мои да го опиша, и тлее, гори, титлата Дон да му дам... А този мой Жуан дори образ няма, непрестанно мени го, константно бяга, а после се връща – букет от лилии ми носи, после лъч слънчева светлина ми дарява, капки дъжд събира и от тях скулптури на лъжливата си любов прави. Стихотворения ми пише този мой Жуан, мен с най-красиви думи описва и вечер, под балкона ми, тихо нощем идва и пее ми за любов, за отдаване, красиви лъжи в небето рисува, а звездите съучастнически му помагат. Коварен е моят Жуан, пази се от него... А когато в стаята ми го допусна, той себе си отново преоблича и в друг превръща се. Приказките за вечност в разкази за мигове превръща, и излишно чувствата отдавна изгубени, неговите, в топли ласки изразява... нищото.
Този мой Жуан няма лице. Понякога по-голям е от мен, друг път по-малък. Синеок или черноок и очите му с цвят на кафе са. Русокос е, а после с тъмна коса явява се. Кожата му е бяла, а понякога по-мургав го виждам. Аромат на разтопена захар се носи от него... след миг усещам мириса на вряло кафе как задушава ме, а секунда по-късно само полъх от изветрелия му парфюм полепва върху мен. Изменчив е и различен, крие и се открива, лицето му е променлива, а характерът – безскрупулен. А аз все еднаква съм... Пред огледалото стоя и шепота си моя необятност рисувам в синевата и отпечатъци по дъха му оставям. Йероглифи тайно чертая, за него правя се, че мечтая, а мечите му неизживени със своите цветове разкривам.
Моят Жуан е само един любовник, който не познава любовта. Той е този, който прелъстява... а аз на свой ред съм онази, която изкушава.
