Омръзна ми за мен да пиша,
писма до някого да пращам...
за това ще говоря
за случките от живота –
ежедневните, еженощните,
фалшивите и измислените,
които обаче в дебрите си чуждите безсрамни желания крият,
нечиите страхове черни таят...
Влизаш в бара, с чадър под ръка – щяло да вали. Пак си сам... Сядаш и си поръчваш уиски. Като настървено животно се оглеждаш и я забелязваш – срещу теб, с къса черна рокля, почти гола, предизвикателно те гледа, с ръба на чашата си играе и устните си хапе. Далеч е – мислиш си, - далеч от нея. Но тя край теб минава, леко отърква се в гърба ти. Извини ме – прошепва, - Свободно ли е мястото? Сяда без отговора ти да изчака, пита огънче имаш ли, продължава с очи да те изпива. Второ уиски си поръчваш, трето, главата ти се замайва, а ръката й на чатала ти се озовава. Искаш ли на по-спокойно място да отидем? – дъх на цигари в лицето те удря, и със себе си те повежда.
Излизате на улицата – все още не вали. Глътката чист въздух избистря главата ти и я поглеждаш. Не е тя – казваш си, но алкохолните примеси в кръвта ти към тялото й те тласкат. Към обичайния хотел я водиш, обичайната стая наемаш, обичайното на румсервиза поръчваш. Та тя самата толкова обичайна е, знаеш всяка следваща нейна стъпка. Как с престорено сладникав глас ще ти каже колко хубаво е тук, как по-близо до теб ще седне, бедрото си ще открие, с устни ще те захапе.
Над нея намираш се и изстискваш я. Опитваш се да си спомниш името й – не можеш. Очи затваряш и в екстаза се потапяш, но мен си представяш. Отваряш ги и мен виждаш. Как те целувам, как те галя, как твоето име аз стена. Усмихваш се и продължаваш. Надвесваш се над нея и в лицето й дишаш, но сепваш се – осъзнаваш, че тя мен не е. Озверяваш и мен продължаваш да търсиш, но няма ме. С похотта си я задушаваш, но замъглените ти от страст очи само мен виждат. Възползваш се от нея, но мен дишаш.
Отпускаш се до нея, а тя да я прегърнеш моли те. Но ти не го правиш, защото само мен искаш, само на мен се отдаваш. На терасата излизаш, цигара след секс обичаш да палиш – знам, по-сладка ти е. Започнало е да рими. Отпускаш се, а капките сякаш моите милувки са, пак на моите устни ти напомнят. При теб идва и в скута ти сяда. В ухото ти съблазняващо прошепва - Скъпи, върни се в леглото. Дълго време я гледаш, в очите право, и нищо не виждаш. Примигваш и се питаш какъв цвят са... нали до сега втренчен в тях беше? Но не можеш да отговориш. Само моите кафяви, като че изгарят клепките ти и не ти позволяват друго да видиш. Със студена нежност я отблъскваш и казваш й - Заспивай, просто съм преуморен. Отново около теб се увива - Искаш ли да поговорим, а ти взимаш ризата си и излизаш. Сама в белите чаршафи я оставяш - гола, безлична и чужда.
Излизаш на мокрия тротоар - дъждът се е засилил. Тръгваш по улицата надолу. Забрави си чадъра.
Нощ е, а не мога да спя. Буря – казаха, щяло да има. Вече като из ведро вали. Отивам вода да си сипя и през прозореца поглеждам. От другата страна на улицата мъж по риза без чадър стои, мокър до кости. Обличам си палтото и при него слизам. Приближавам се, а той очи от мен не отделя. Секунди минават се така, а може би вечности. Прегръщам го и по челото го целувам, а той прошепва ми сподавено – Теб единствена обичам. Знам, мили мой, знам...
А дъждът продължава да се сипе... безкрайно дълго.
