Понеже дълго слушах за тях,
дълго ги писах,
дълго ги крадях...
от и за
себе си.
И понеже... се промениха,
или пък изчезнаха... или пък са си все същите –
просто музата... изпуснах
и думите изгубих... заедно със себе си.
И пак не знам къде съм... и пак ми е едно такова...
сиво не ми е, ама и цветно не е... чуждо ми е –
моят свят ми е чужд...
сигурно защото... центъра му изгубих.
Попитах те, защото... си мислех, че
аз за мечтите си пиша обикновено,
независимо дали с думи обгрижвам ги,
с чувства скривам ли ги
или пък просто споделям ги
на онази там, която пред мен стои и с дъха си студен
името си чертае в снега, още по-студен.. и от нея самата.
А така като с дни... не мога да се отнеса,
дори за миг не мога мисълта да хвана...
и я сграбчвам с ръцете си вледенени,
а тя... просто се изплъзва
лъжовна и ехидна,
подсмихва се за миг
и изчезва... завинаги - не, но докато тя реши.
И тогава затварям очите си,
клепките тежко падат,
света скриват,
а миглите ми... само вятъра усещат в себе си –
топъл... сладък... лъжовен и той.
Ноздрите ми аромата попиват...
и той от този измислен вятър се носи..
така познат – разтопената захар ме обгръща,
тръпки ме побиват.
Отново кристали по устните ми полепват,
и пак с вкус на сол са... и пак изтръпвам.
И не смея да отворя очи.. защото знам,
че вятъра дъхът му е,
аромата – парфюмът му,
а солта – той самият.
Обаче... вече се съмнявам... него ли да изпивам,
той ли е животворната глътка вода за мен
или пак себе си отведох,
където за мен няма място...?
И пак думи редя, със себе си монолог водя,
а дори аз не мога да се прочета,
как на друг да позволя да докосне
светлината свещена...
Позволи ми да те докосвам, да те прегръщам,
да те изпивам...
Дай ми Любовта си!
Скъпи, спри да губиш времето си
и бъди с мен, baby!
