Помниш ли, когато се разминавахме по коридора,
докосвахме ръцете си,
а ти задържаше моята в своята?
Когато ме придърпваше към себе си и ме прегръщаше,
а аз затварях очи и изпивах аромата ти –
странно успокояващ, завладяващ... сетивата, и не само.
Знаеш ли, че когато слънцето вплиташе лъчите си в косите ти,
вкусвах надеждата.
Много пъти съм го писала, мислела, говорила –
че твоята топлина, се превръщаше в моя,
че твоите усмивки, също ставаха мои,
че Ти беше Аз...
А нито веднъж,
дори и един-единствен път,
не го казах
на теб самия...
... или пък просто... ще те обичам винаги...
