112 – All my love
Обичам го,
но е константа... в сърцето ми, мислите,
но не и в ръцете.
Влюбена съм,
но не в него,
а в онзи, който откривам в себе си,
когато гледам го.
Желая го,
кожата, усмивката, ръцете, тялото, раменете, косите...
очите му.
Харесвам детския блясък.
Харесвам, когато дъждът мокри клепачите му.
Но той е константа...
а човек често забравя константите,
не помни стойностите им,
търси променливите.
Цвета си бях загубила,
в неговия се бях превърнала.
В негова...
една ничия.
Чрез него описвах се,
чрез един Някой
аз Никоя ставах.
Потънала,
без въздух, без сълзи.
Днес себе си имам обаче,
смеха, сълзите си, думите.
И не съм до него вече...
НАВСЯКЪДЕ съм!
