Минах през Отнесена и попаднах на публикациите с етикет Когато още чужд беше, и си помислих – не ми ли е време да се отдръпна малко, да престана в това Небе да се рея и отново да го направя чужд за мен?! Много се впуснах, пак е прекалено синьо – пренаситих се. Някога Тя го написа с истинските имена, тогава си помислих, че и аз някога ще го направя, а сега си мисля – че ни най-малко не го искам. Напротив – нека се откъсна, нека изчезна, нека престана да бъда такава, каквато ми е писано да бъда. А именно оптимистка... нека за миг поне се потопя в безчувствие и спра да треперя над всичко негово. Пък думи, пък действия, пък мисли. Нека се откъсна. Само усета си за аромата да оставя да живее. Нека всичко друго чуждо ми бъде... както някога. Макар и една истина да има, несподелена, криеща себе си някъде между облаците сиви – и тя е, че именно този аромат остава все така недокоснат, чист и само усещан в съня. Тъй че чужд ли ми е той, за какво ми е всичко останало негово да чувствам? Та аз своя не се усещам, за да мога ничието мое да направя. И ето тук е това, което искам. Тук прозира това, за което се моля късно нощем, скрита някъде на дълбоко в себе си, оглеждайки себе си не в очи нечии, а скътана в ръце ничии. Че ничия искам да съм, Никоя да бъда. За какво ми е аз Тя да бъда, при положение, че той един Никой е... Може би и там е грешката, че само онези, които са Някой услаждат въздуха с дъха си, а този Никой умее само Любов да всява във въздуха, моя. И после да го краде... без дъх да ме оставя и за всяка следваща глътка кислород да се боря... и да не го чувствам, да го няма, без кислород да живея – само с парфюма му... който не усещам. Нито в дните си, нито в нощите си. Да ме кара без сълзи да плача, понеже цялата тази сол, моя и негова, ги е пресушила, в себе си ги е изпила. Безсилна да бъда да се боря и все така силна, за да се откажа. В омагьосан кръг да се въртя до припадък... докато открия, че той е Никой, а аз Ничия... докато престана да се опитвам от сянката човек да направя. За това ли не се докосвам до него? Защото себе си в огледалото гледам. Вдигам ръка, а от вътре усещам, че и той прави същото. Не го виждам, но усещам, че мен гледа. Очи затварям, после гръм – ето го! Крие се, изплашен, страхливец, зад огледалото и даже да ми се усмихне не смее. Приближава се и глава на стената до себе си полага... същото правя и рамене вдигам. Пак спрях да дишам. До кога без въздух ще издържа? Докато лъжливият му парфюм дробовете ми изпълва... После ще ме попита той ли е в реалността или аз, а аз все така ще стоя и ще го гледам, защото той и без глас ме оставя. Уста отварям, не мога – устните ми отново са слепени, не с мед този път. Може би аз пък съм восъчната фигура. За какво ми е да чувствам, когато той ще го прави вместо мен? Макар и да не го умее така, както само аз го мога... Отплеснах се, отнесох се, омаях се... омаях се от сладострастния дъх на въздуха, който върху устните ми сълзи на кристали оставя, от пеперудите, пърхащи около мен. Протягам се, на пръста ми каца... ау! - ухапа ме. И този път не кръв виждам, отново само сладина, хладна сладост. И това точно след вчера и преди утре... Чуждо сякаш ми стана Небето... леко, море ще бъда... отново, лилаво. Чакай ме при хоризонта... ако желаеш.
