Топъл беше, но не на него миришеше. Единствено аромат на мъж се носеше... от него, а край него – аз бях, парфюмът – нощният, неговият, ,истинският. На мъж – обикновен и повърхностен, сив... мъж... със затворени очи. Не като него – с очи, широко отворени, дори в съня. И когато сънува... от страх да не го събудя, дори да го погаля не смея. Само безмълвно го наблюдавам... и не спя – понеже не мога, от безсъние страдам, страх – че ще го изгубя... в съня му. А кожата му стаята потапя в аромата си – лек, безтегловен, като дъжд... нежен. На сняг мирише, бял и чист, като сълза... от очи, изстрадващи радостта на усмивката му... собствената моя. Като лист хартия, който под настъпващата сила на мастилото се предава, дишането му се ускорява... а след това отново забавя... облян целия в думи безтегловни... и очи само – вперени в звездите над него. Не спя отново... но и този път ме сънува – зная. Клепачите му го издават, миглите му по-разговорливи са от друг път... поезията, неговата, се носи... някъде над аромата. А мен миризмата на мъж ме обгръща... пелерина, в себе си ме скрива... нежелана, ме обдишва... цялата – и ме разкрива, не-истинска – среднощна. Задушава... мен. Малка съм... пеперуда, на стръкче трева в косите му кацнала... а той като с игли крилата ми боде, прекалено нищожна съм миризмата на мъж да понеса. А едно дете е, на тротоара седнало, с очи широко отворени, усмивка изстрадана, аз край него всичко съм – роса и скреж в едно. Капка съм, падам върху лицето му... изпива ме! На дъжд ми мирише... той или аз?
