От деня, в който се прибра, проверявам блога ти всеки ден - по няколко пъти. Наркоманка... казах ти. А ти го написа, ти го описа. Да, така е! Неразривни!
Това няма да е отговор на написаното обаче. Слушам Every breath you take, every move you make… I’ll be watching you, версията на The Police обаче. Знаеш ли... колко добре го каза, за това исках точно ти да прочетеш това, което пишех, тези виртуални листове, които изписвах, които попиваха също така виртуалните ми сълзи. И на мен ми омръзна да бъда момичето със 100-те мечти, омръзна ми да бъдеш моята чаша – искам да си моята утеха. Искам да си моят вятър, за да накараш вълните ми да се събудят, дебрите ми да се разбушуват. Искам да си моето огледало, за да мога да престана да бъда такава, каквато съм, като се оглеждам в теб. А знаеш ли коя е истината? Искам 101-вата мечта... Не искам всичките 100, само нея, само тази – 101вата! След себе си тя ще роди други... безброй. Знаеш ли, че исках да се отказвам? Нямаше да го направя, разбира се – прекалено слаба съм. Или пък прекалено силна, за да се предам. Тони вдъхна ми отново вяра. Това момиче, със своята медена коса и кехлибарни очи, е чисто превъплъщение на Вярата, създадена на Земята, за да помага на нас, просто-смъртните, да изживеем миговете си като Вечности.
Още нещо ми омръзна – омръзна ми да мълча. Омръзна ми да водя монолози, омръзна ми да съм неспособна да изкажа мислите си. Знаеш какво за мисля... мисля само за едно – и имам нужда да ти ГО споделя. Вчера ме попита как съм, не ми се говореше. Днес може би също няма да ми се говори, просто защото... не трябва да го казвам, трябва да го нарисувам, да ти ГО изрисувам. А ти да МИ го оцветиш...
Знаеш ли, Яна, омръзна ми синьото. Нека не е само то... има нужда от лилаво. Скучно е – много нюанси, но все пак един цвят. Синьото, Яна, е студен цвят... знаеш – художник си на света си. А лилавото? Нима е по-топъл? Или напротив? Още по-студен...
Но той е едноцветен, стабилен, макар и в небето. В дупки не пропада, в тъмнината не се губи, кръжи смело, маха крилата си гордо, лети свободен. Не твърдя, че аз не го правя. Просто се съмнявам, че аз много се лутам, докато успея да намеря правилното дърво, на което да кацна. Имам нужда от пристан... а той е точно това. Но дали е моят пристан?
Разбрах едно – че най-големият ми враг е съмнението.
Бъди моето лекарство... защото съм много болна...
...от него.
Да, Яна, ... и аз теб, Яна!
И да – тази нощ го сънувах, знаеш.
