Искаш ли ме до теб?
Всеки път, когато те подмина... всъщност прегръщам те.
Всеки път, когато те погледна... всъщност галя те.
Но не мога да се престраша... и само мълча,
само бягам
и само се крия.
Да говоря ли? Да те галя ли? Да те имам ли?
Да летя ли?
Ще ме хванеш ли?
Не, не и не...
Този път е За Теб. Имам нужда да поговорим. Може би имам нужда и от Отнесена... но смея ли да го изрека на глас без да има кой да ми противоречи?! За това се нуждая от теб. Тук и сега. В момента... наистина. За да ми кажеш – не е така, спокойно, лети! Там е, виждам го. Протяга ръце. Викни го – ще дойде при теб. Ще полети... с теб. Кажи ми го... моля те. Знаеш ли колко много са? Страховете... трудностите... непознатото. Знаеш ли колко ме е страх2 знаеш ли колко плаха съм? Колко лесно се отказвам? Колко лесно се отказвам? Знаеш ли колко е крехка вярата ми? Знаеш ли, че сега мъчно ми е, че съмнявам се, че тъжно се усмихвам на лицето му в мечтите ми и че не мога да му кажа Сбогом? Защото слаба съм... Не съм достатъчно силна, за да го изоставя, но и не съм достатъчно силна, за да го изстрадам. Радост е. Голяма... Не искам да мисля колко сол ще трябва да изтръгна от себе си, заради няколкото кристалчета. А ме е страх себе си да попитам, та има ли роля за мен някъде там? Някакво малко местенце за мен... Та възможна ли е безкрайното небе за мен да бъде крайно?
Колко време съм те чакала,
колко нощи съм те сънувала,
колко пъти съм те гледала,
колко силно съм те прегръщала
без да знам дори,
че това си ти...?
Аз искам да те имам,
до тебе да заспивам,
макар да знам,
че няма как...
И утре да те видя пак!
