Поне три са... и не са точно обещания... просто сме си говорили... че някога ще го направим... просто не сме уточнили кога.
Чувствам се сама... странно е. Бях отвикнала... или може би забравила... до следващия път, когато отново ще съм така.
Бях забравила за нея... не бях ставала част от нея... от доста време насам.
Мислиш, че ще те моля да останеш ли? Не...
Мислиш, че ще те отпратя ли? И това няма да направя...
За какво си ми? Не можеш да ми помогнеш. И не съм цинична... просто понякога всеки човек е безсилен. Просто понякога и чашата дори не може да те накара да се чувстваш по-добре. А още по-малко, когато тя липсва. Просто понякога си сам... понеже трябва да си.
един.единствен
Не ми харесва как говориш. Не ми харесва как гледаш. Този странен подтекст в усмивката ти ме дразни. Прагът в думите ти ми е странен. С ръка как махваш, косата си после оправяш, жестовете ти като цяло. Не мога да те разбера, а може би го правя погрешно. И това, че отново говоря на теб, не си мисли, че само за теб става дума. Не си прави грешни сметки. Никога тук не си чел/а мен... понеже прост не го владееш. Не е като да казвам нещо, което искам да чуеш, или пък да те вдъхновявам, а може би да те накарам да страдаш. Този път не ме интересуваш. Гадно ли ти е? Казах нагоре, че не е цинизъм написаното. Поправям се – цинизъм е! Аз цялата съм това! Един циник, който днес иска да направи така, че да четеш и да се чудиш защо го правиш, но да не можеш да спреш. Да се възмущаваш от написаното и да се двоумиш за теб ли е, но да не смееш да попиташ, защото си просто един/една страхливец/страхливка. Защо се занимавам с теб ли? Защото напоследък, ама наистина много ми лазиш по нервите. В главата ми влизаш и там се разхождаш с тънките си токчета, а в следващия момент обуваш онези твои обувки, които така мразя, заради цвета и ти го знаеш. Разхождаш се и ми се перчиш. Доближаваш лицето си до моето и ми шепнеш. Дори миризмата от пяната ти за бръснене нахлува безмилостно в белите ми дробове и като буца застава в гърлото ми. Нагло държиш ръцете ми и ми се смееш, понеже аз все така в очите те гледам. Караш ме да си хапя устните, караш ме да дишам учестено, караш ме да се чувствам сама. Да, харесва ми... но не знаеш в момента това колко ме дразни. Това, че си до мен така, че говориш без дори да се усещаш, че и това го правиш така, че ме питаш, а знаеш отговора. Но мога ли да се ядосвам? На вас не... поне на вас не. Та вие спасявате! Пуснете ли ме, ще се разбия. И какво от това? Забавно е понякога само за два пръста да ме държиш... нали бе?! Много губите... губите, защото по-добре се преструвам, защото по-добре го чувствам. Но ми омръзна... и да се преструвам, и да чувствам.
Лъжа.
Обичам... и те моля –
остани...!
