Не си губи времето да четеш всичко...
...с дебелия шрифт думите ми харесват.
Колко пъти говорила съм ти за звезди, за мечти? Приказки за Любов са се промъквали в разговорите ни? Мириса на сълзите описвала съм ти, чувството от прегръдка топла предавала съм ти, мисли мои споделяла съм ти?
Знаеш ли в прах каква живееш? От вятъра някога плашила ли си се? По устните ти не сол да полепва, а парченца изпочупени мечти, забравени по улиците, в пресечките, под пейките? Облаците върху теб гнева си стоварвали ли са? Мълниите в теб целили ли са се, а гръмотевиците в сънищата ти място да си търсят?
Защото на мен ми се случи... няма да ти казвам кога – по-скоро беше, отколкото предполагаш, но и по-отдавна, за да вярваш, че тогава познавала си ме.
Крещеше... толкова истерично, пронизващо. Рушеше! Чувах дърветата как прекършват се, а прозорците, чуждите, затваряха се. Викове от апартамента, съседния, дочух – по мой адрес, разбира се. Направих се, че не съм в стаята. Напук на Него, че заповядва ми и показва силата си, фука се едва ли не, всички прозорци отворих, а вратите подпрях със столове.
Нахлу в къщата ми, убежището ми уж. Та тя винаги толкова негова е била – какво си е мислел?... Че това дали дъжд ще ми донесе или слънцето ще ми покаже как грее, ще определи аз мразя ли го или обичам? Може би страх е искал да ми всели, знам ли...
Ядоса се още повече – започна да блъска, по-силно викаше, дори дъждът дойде да му помага... ...а той продължаваше да вие. Сякаш всичко около мен да разруши не му беше достатъчно, та реши и в мен да опустоши.
Жесток срещу мен стоеше, някак силен показваше се, далеч не-човечен. В него право гледах и продължавах през него да виждам, но присъствието му не спирах да усещам. Възможно ли бе този гняв незабелязан да остане?
Впи се в мен, дори шанс да се боря не ми даде – съкруши ме, превзе ме. Като че играчка бях в ръцете му, някаква парцалена кукла. Малко ли такива на парчета беше разкъсвал... После беше се научил като трофеи части от тях със себе си да разнася, в зависимост от това в кой край на света се намираше.
Усетих го в мен, във всяка една частица от мен – дори в косата ми, под ноктите ми, в миглите ми. Подлудяваше ме... и ме плашеше. Страхувах се от това, в което знаех, че ще ме превърне – именно прахта! Съсипваше ме... колко му трябваше? Няколко мига, дори секунди не бяха... и за свой следващ трофей ме взе... а аз изгубих се... единственото, което остана беше мирисът на разтопена захар.
Вятърът отвлече ме.
От леглото ми похити ме.
Излъга сънищата ми,
че до изгрев слънце ще ме върне.
В ръцете си скри ме...
... и ме отведе
при звездите.
