Ще го напиша... но няма да го публикувам. Като онзи пост... който дори не знам дали го пазя. Беше пламенен... искрен. И този ще е такъв... и ще е само мой. Може би ще го покажа все някога – както направих преди... с онзи другия непубликувания. Но той беше тайна, заради страха ми. Тук няма страх – само откровение.
Преди, когато си напишех в балончето, че слушам Ози Озборн, всички почти знаеха, че плача в този момент. Често ме питаха Защо. Винаги отговарях Знаеш. Аз говорих, те ме слушаха. След време аз спрях да говоря... но те продължаваха да ме слушат, макар и безгласна.
Всъщност... аз го слушах всяка вечер. Слушам го и сега... и си мисля... за толкова неща. И дори не слушам него, слушам само тази песен. Сигурно вече за милионен път. Някога Тя ми каза, че тази песен я кара да настръхва, че я избива на агресия, че я облива вдъхновение. На нея съм се смяла, мечтала, надявала, прочитала съм себе си в нея, после съм се заличавала, в мелодията съм се криела, с мои думи съм я пяла, от нея съм бягала, на нея съм се доверяла. Понякога я слушах, друг път просто потъвах в транс, докато тя витаеше във въздуха около мен.
Тежи ми. И не спира... и не се маха, не мога да се отърва, да избягам. Виждам, че не съм се променила в това отношение, и въпреки това.... защо не мога?!
Отивам да пиша... макар и сега да не успея да го направя така, както се чувствах тогава.
Заради песента е.
Отново.
Едно нещо е истина...
Не искам толкова много...
Само теб!
Всяка нощ,
Когато денят приключи
Не искам много –
Само теб!
Ъгълчетата на устата ми надолу дърпа.
Очите ми притваря.
Кара сърцето ми по-бързо да бие.
Свива стомаха ми.
Разтреперва ме!
А продължавам да я слушам...
