Таиш го в теб... още и още...
Таиш, пазиш, съхраняваш, запълваш...
Таиш... таиш... и пак таиш.
Застой го наричаш, то вдъхновение е.
Вдъхновение викаш, а в застой се намираш.
Той ключа ти дава. Взимаш смело, в ключалката вкарваш го.
Завъртваш.
И пишеш... пишеш... и пак пишеш.
В три страници изливаш себе си,
миналото си,
настоящето си
бъдещето си,
и тях,
и нея,
и него.
Три страници изписваш –
твои и единствени, лични, на никому другиго принадлежащи.
Най-после се чувстваш лека, освободена, единствена.
Празна... онази приятната празнота, пълната празнота.
А дните минават... обаче не пишеш,
понеже всичко казала си... за отминалите моменти, за сегашните мигове, за бъдещите дни.
Аз съм думите, baby. Ти си вдъхновението.
