Липсват.
От сега...
***
Слаба, помислих си.
Лъжовна, допълних.
Не го казах.
И няма...
***
Просто щастлива.
***
Харесва ми как говори.
Обичам думите й.
Отново като дете се чувствам.
Не само изгубена, но и объркана, не-виждаща, само усещаща.
Успокоява.
Сила дава.
***
Първият часовник, който върви на обратно, беше този на кака ми. Харесах тази картина. Дори, може би, се влюбих в нея. Беше приказна... като нас. Самата къща – малка, дървена, със стълбички. Врата, малко помещение, много картини, високи дървени столове, екстравагантни личности, цигарен дим, чаши с вино – и нея, картината. Точно отпред, жълт фон, захвърлена обувка – като на Пепеляшка, часовникът и още нещо. Помислих си, че като за мен е рисувана. Представих си приказката, сюжета, себе си.
- Видя ли, че часовникът върви на обратно?
- Хм... не.
И вчера не го видях. Дори не го разгледах. Просто се сетих за картината. И че това е вторият такъв часовник, който виждам. Макар и първият да беше нереален... но пак – по-реален беше... за мен.
***
Дните без вина
В надпревара ставаме гоним и даваме,
всичко което в нас създава се,
пада в пещ, в дима задавям се,
в прах и леш потъвам - кално е,
навред небето бълва сълзи
от плътен кървав дъжд,
прекъсва го насред задръстване
едничка детска глъч!
Мръсен кът земя полага ти се
в него няма лъч
с две ръце стискай здраво
знай ще те боли веднъж,
един път сърцето дай си
дори мигът да бъде къс,
обърни се към небето и признай си
искам я и дръж!
Тих облак над теб минава
всеки ден един и същ
в плен на огледалото,
човек намираш или къс,
образ в шепота прозира пропаст
кротък в ъгъла таиш
в шепа ти потопа тропа
на вратата ти окова злобна
от милувка престорена да се трогна,
не мога, винаги крех ще помня истинска една,
стиснала мислите в ръка,
единствени чисти покрити
скришни бистри искам ги сега,
прелиствам дните без вина!
До мозъка на костите си стигам ли сляп,
да видя дирите си сам, мечтите имат ли съдба,
забити в корена пак полета носи тежестта,
а аз съм волята простора но затиска ме стена!.
Опитвам да измъкна се, не знам винаги пътя в мен
съзнателно придвижва се по края на ръба,
съмнителен дори в този ден пак питам
в очите човек везните ли са в грешка или аз!
Бъди завинаги свят буден загубен съм в теб,
сам безлюден бряг в изкуствено море,
да чуя звуците пак днес, мечтая
луната в небето, безкрая на времето достига ли до мен!
Питам се въобще невидим скитам, надничам да видя
мислите във теб, преди статичен звездите събирах
дните в ръце и надигах истината в мен,
опитах се да тичам, но да тичам или не!
Не знам преплитат се в мен свят съдба,
не знам как, да бъда сякаш тялото в душа,
но знам опитвам се с всеки миг да стигна до там,
различен всеки ден събирам си мечтите във една.
Затварям очите си влизам в твой плен пак тук,
оставам мечтите си за друг ден и друг път,
дух в ад,в студ - тлен
изтръпват ръцете ми,
в пуст град груб, днес
оставам твой себе си!
Да търся път ли щом спъва ме в съня ми,
мисълта да обърна гръб, да се отърся от гнева си,
за миг днес зърнах през тълпата и видях те,
примигнах и загубих те отново сякаш прах сме!
Опитвам в думите загубен да чуя звездите буден съм
и плувам в море следите кухи да оставя на вън, прах и кален да горя
достига този страх сам ,посягам да го спра!
Пак свободен от времето, бях там заровен, растях цял спокоен,
но откъсна ме ръка,
човек, сляп за моя свят, крадец, душа взе от мен и остави тишина!
***
Презареди се, baby!
***
Попита ме мечтата ми каква е. Та ти не знаеш колко много казвала съм ти... явно. Отвори очите си. Разбери... или поне опитай. Ако можех да го кажа с няколко изречения, мислиш ли, че нямаше да го направя? Ще ме попиташ за теб ли е това. От сега ти отговарям – да. Ако други неща искаш да ме питаш, няма да ти отговоря. Наистина – отвори ги. Не хвърляй розовите очила, но намали нюанса им – прекалено е.
***
- Нели, аз съм Хийтклиф! Той винаги е в мислите ми – не толкова като извор на радост, както и аз самата невинаги се радвам на себе си, а като част от самата мен.
Емили Бронте
***
Усмивката ти, baby, убежище в моите очи намира.
***
~~Край~~
