- Какво слагаш в палачинките? Мляко?
- Яйца...
- Захар.
- Да... и сол.
И пак се стига до това съществува ли ПРЕКАЛЕНОто като понятие... защото ако съществува, то май го достигнах? Или пък ще ми бъде покажено, ако прекалено много започна да навлизам в границите му. Още от онази сряда ми се върти в главата идеята за насилването на нещата, прекаляването и искането за повече, отколкото би могъл да понесеш. Не че не мога да го понеса – целия, всяка една част, дори частица, от него... Аз мога – но дали сърцето може? Дали кожата ми ще го изтърпи...? Сетивата ми дали ще устоят... или той ще ги заличи, напълно? Без дори да го иска... Първо беше прекалено лично... след това прекалено много... кое е прекаленото сега? Прекалено силно?
Разсъждавала съм доста върху думите... изписвах ги в съзнанието си преди да заспя и мислех така ли е всъщност. Стигнах до извода, че за да им вярвам, значи е истина – поне частта с онова прекомерното, безрезервното, безсетивното, вглъбяващото и всеобятното, изместването на центъра – независимо какъв е бил той преди това... оценяването на нещата... по тяхната стойност ЗА ТЕБ. Но как да не го искам за себе си? Разбира се, че го искам за мен – открита и егоистична – заявявам го. Но го искам и за него... може би тук е тази тънка разлика, за която говорехме онази нощ... когато аз отново плаках. И продължавам да се изумявам, че аз за него НЕ съм плакала... всичките тези пъти са били за МЕН, за МЕН и отново за МЕН! Дори и сега... сълзи не потичат от очите въобще. А дори и тези сълзи не са прекалени. Дори и те до момента винаги са били тук, когато е трябвало да са – не по-рано, нито по-късно. Може би страха е прекален... но аз от него никога няма да мога да се излекувам. Хубаво е, че го забравям в онези кратки моменти. Но тогава друго ми идва прекалено... защото... то нали винаги нещо е прекалено! Може би дори аз съм прекалено... знам ли, отнесена, в момента... може би. А май и самите може-би-та са ми прекалени в момента. Хах... ето това ми дойде ПРЕКАЛЕНО!
Добре е, че не ми отговори на въпроса. Събуди страха... но преди това беше загрижеността. Радвам се! В това явно се изразява този на моменти забравящ се егоизъм. Ще го приспя... страха... и тази нощ... до следващия път.
Ти си нощ, а накрая ще бъдеш и сутринта.
Казвам помощ, май обичам...!
