Понякога си мисля, че и него не го свърта на едно място и му се иска да изкрещи, че обича, а пък аз да му благодаря... че го има.
Пиши, мечта моя...
Обичам ви!
Анатомия на илюзиите
Мария! попита циника циник ли е, защото....
Май да говори й било омръзнало... пък на мен...
За него – малко писна ми.
На него – повече.
Като нея, ама ще попитам... и аз:
На вас да четете... омръзна ли ви?
Че на мен май... да ми писва започва. И повторения усещам.
Пък молби, пък дрязги, някакви ядове там скрити, тъга се опитва да се нарече, а то – чиста инертност.
Само че... още не съм уморена...
Явно лудостта ми няма край...
Или е доста далеч.
Анатомията на един човешки мозък, на една душа, слабо свързана с реалността.
На стъпките в тишината, на огледалото появяващи се,
Заради шепота... заглъхнали. А той...
В ушите кънтящ,
Като думите,
Изморени сами по себе си, да бъдат изговаряни,
На сухо.
А чути ли са? Далеч май не...
За илюзии застанал да ми говори,
А май дори не предполага, че аз съм тази, която думата илюзорен е създала,
За да опише света си,
В който си мисли, че живее,
Понеже май... и от това е далеч.
Не че не живее, ама и даже не съществува,
А лети... наляво надясно...
Усмихва се, оптимист, дете.
За това като заговори сериозно, с усмивка й казват, усмихвай се, бъди щастлива.
Страдайте бе, хора........ за да се влюбите после.
Две са, а може би три... ама все по-малко. Липсват... и те.
Тишина, мълчание.
**** тая апатия. Не че тя е виновна.
Ех, как си го знаех.
До отегчение ще стигна... когато четете, четете, четете и си кажете тя май пак... не че пак – то май не е минавало.
Е така, от 21 насам – пак по храни се нося... леле.
Май хранителни стоки скоро ще си отворя. На собствено производство ще заложа.
За анатомията започнах, ама пък няма с нея да свърша.
Кажи ми, къс ли си, парче, пъзел... или пък повече?
Иска ти се... но си просто човек.
Поне огледало да бях. Така в него щях да се превръщам....
И за какво? Заради някоя си там илюзия.
За слабостта... че една усмивка погледа ми разфокусира.
Ама и не ме разтреперва, нали бе?!
Оф... по дяволите!!! ПАК...
Страхливка със страхливките, зад думите ще се крие... на Отнесена ще ми се прави.
Ами... а де!
Отивам да си градя илюзиите.
Вие си рушете световете.
Туко виж някога, когато сама съм господарка на своя замък, ще ви се смея отгоре...
Поне докато не дойде реалността и с едно духване не го разруши.
Беше ти интересно каква е анатомията на илюзиите ли?
Ела... запознай се с моята – анатомия, не илюзия. Илюзиите на никой не ги давам.
Аз съм това!
Написах:
По дяволите... пак се влюбих!
И до толкова, че да не мога да се откъсна.
И пак недостатъчно, за да го изстрадам сама...
