И как мисли, че мога да го забравя? Въобще... някога?
Той винаги ще е в мен, и аз винаги ще съм в него. Защото всеки път щом погледна прозорчето му, се чудя дали да му пиша, но нещо ме спира и не го правя. А това нещо съм самата аз – може би страха да му пиша отново, въобще да му говоря... отново. А ето – няколко реплики ми помогнаха да осъзная, че всъщност в момента имам нужда точно от това – от нещо различно, където да СМЕ себе си... поне един с друг. А си мисля, че някоя нощ отново ще постъпя егоистично и ще му кажа всички недоизказани думи, които съм запазила в себе си... веднъж завинаги да разбере, че няма да го забравя... поне не скоро. И съня никой не ми го краде, ама в живота ми се меси, в него се превръща... а аз просто исках на него да попиша, а той пак дойде... и няма да си тръгне... поне не скоро. И сега ще ме питате кой е той ли? По-добре попитайте коя съм аз... че нещо наскоро изпитвам затруднения с отговора на този въпрос.
Да - става тъй понякога,
Любовта уморява,
но пламъкът в телата ни
винаги побеждава!
Кажи ми вместо тебе да плача,
целувай ме по онзи твой начин!
Разкъсвай ме и пак ме събирай,
всяка болка в мен остави!
