... но е истина, нали?
В отговор на поста... и не само. Освен това – и за снимката, на която туко-що попаднах.
И аз бях една от онези, които казаха й остави го, той не е за теб, не се бори, само ще се нараниш излишно. А тя беше точно онази, която каза, че не я интересува, иска го, и му се отдаде. И все още е тази – силната и радващата се... че се имат.
Попаднах на снимката – тя, усмихнала се, а той – скрил лице в нейното, и помислих си – да, всичко става с времето. И то не с времето, понеже някой друг няма време да помисли за нас, а за да можем ние да бъдем готови да понесем това, което желаем. Не веднъж сме си говорили с нея, че всичко се случи, когато вече беше достатъчно пораснала, за да може да го понесе, разбере и съхрани. Не веднъж сме си казвали, че докато аз не се чувствам готова, няма да бъда способна да кажа желанието си на глас, защото ще се страхувам за бъдещото ни, за бъдещето й. Което още повече ме отвежда към онази самотната врата в полето, която чака просто да бъде отворена, а мълниите покосяват дърветата, под които търся убежище.
Дълго време, след като прочетох поста за образа в огледалото, който неуморно крещи ЕГОИСТ, а ти стоиш пред него и надменно го гледаш, защото ти си тук в реалността, а той там в паралела, си мислех за себе си... в първо лице, с имена, за собствената история, описана със собствени думи. Изводът, до който стигнах беше, че за да се чувствам щастлива по този начин, за който копнея, трябва да бъда достатъчно силна, за да мога да понеса и противодействието на щастието, а именно тъгата, която всичко това ще ми донесе. Че за да бъда достатъчно мъдра, за да мога да съхраня бленуваното, трябва да съм и толкова лекомислена, за да мога да го създам. Може би сега съм птица и човек в едно, а тогава трябва да умея да се превръщам от птица в човек и обратното. А това, както беше написано, се случва с времето.
Времето, което не мени пустинята, мени само формата на дюните й. Но се замислям, дали не е необходимо и самата пустиня да се промени, за да не продължава да бъде самотна? Не е ли време да каже на вятъра, че той е истинската й Любов и тя има нужда от него, за да съществува... за да я научи той да оживява, а тя него – да лети, не само да се носи...?
Онази нощ, когато бях далеч
ти ме викаше нали,
но твоят глас не стигаше до мен
заглушен от чужди лъжи.
И от болка пиян,
те проклех за това,
че отново съм сам
и боли Любовта.
Боли и ръцете си мразя аз,
защото друга прегръщах с тях
и до кръв прехапвам устни пак за това,
че не целуват отново теб.
Жива рана за мене вече си,
жива рана в мене боли.
Сълзите ти да видя не можах,
ослепен от блясък фалшив,
изгубен бях, по-вятъра вървях,
и не знаех, че мен чакаш ти.
Слави Трифонов и КуКу Бенд:
Жива рана
